Реология (от грц. rheos –
течение, поток, и Logos –
наука).
Реологията е наука за деформацията и течението на телата под действието на външни сили. До средата на XIX в. са известни само два типа механично поведение на телата — еластично и вискозно. През 1835 г. немският учен В. Вебер (1804—1891) пръв забелязва, че копринените нишки при разтягане „пълзят“ — деформацията расте в продължение на времето при постоянна сила на опън, т. е. копринената нишка не е чисто еластичен материал, а се проявява и като течност. Следователно тя е вискозно-еластично тяло. Освен пълзенето характерна за такива тела е и релаксацията на напреженията — т. е. намаляване на напрежението, необходимо за поддържане на фиксирана деформация. Почти едновременно с Вебер френският инженер А. Треска (1814—1885) заедно с М. Леви (1838—1910) и Б. Сен-Венан (1797—1886) въвеждат нов тип механично поведение на телата — пластичното.
Еластичното, вискозното и пластичното поведение на телата са трите основни типа механично (или още реологично) поведение на телата. Всяко реално тяло има сложно реологично поведение, което е комбинация на трите основни реологични типа. Ако един от тези три типа е ярко изразен за сметка на останалите два, казва се, че съответно тялото е еластично, вискозно или пластично. Ако две от тези три свойства преобладават, казва се, че тялото е съответно вискозно-еластично (такива са повечето от полимерите), еласто-пластично (напр. металите при стайна температура) или вискозно-пластично (напр. маслените бои). Ако и трите основни типа поведение са налице, казва се, че тялото е еласто-вискозно-пластично (напр. металите при повишени температури).
Еластичното поведение на телата се наблюдава схематично с пружина (тяло на Хук), вискозното — чрез бутало, което се движи във вискозна течност (тяло на Нютон), пластично — чрез елемент със сухо триене, т. е. с две триещи се пластини (тяло на Сен-Венан). Комбинирането на тези три елемента позволява да се моделира адекватно реологичното поведение на най-разнообразни тела.
Терминът реология е въведен от американския учен Ю. Бингам през 1919 г., когато той съвместно с Грийн изследва реологията на маслените бои. Първоначално в реологията се разглеждат течението на колоидни разтвори и изобщо на ненютонови течности (за тях вискозитетът зависи от приложеното напрежение), поведението на които е моделирано с помощта на механични модели. Днес реологията е значително по-обхватна наука, която включва две основни направления — макро и микрореологията. Макрореологията не се интересува от механизма на деформация и течение, единствената цел е моделирането на реологичното поведение, което се извършва с широко привличане на методите и съотношенията на механиката на непрекъснатите среди. В този смисъл макрореологията може да се разглежда като дял от механиката на непрекъснатите среди. Микрореологията се стреми да предскаже реологичното поведение на телата в зависимост от тяхната структура — напр. от реологията на съставките им и др. Мощен тласък за бързото развитие на реологията в последните десетилетия са проблемите, свързани със синтеза на нови, преди всичко композитни материали. Създаването на тези материали се оказва „интелектуално предизвикателство“ за учените, тъй като е необходимо реалистично механо-математично описание и моделиране на реологичните свойства на тези материали. Реологията намира голямо приложение в техниката при проектирането и обезопасяването на конструкции от най-разнообразни материали — напр. метали, които работят при повишени температури, полимерни системи, почви и скални масиви, бетон, хранителни продукти и др.
Вж. Механика на непрекъснатите среди и Теория на пластичността.