Американският поет Алън Гинсбърг (1926-1997) е една от най-известните фигури в съвременната американска литература. Той е водещ член на „Бийт движението“ и помага за бунта срещу „академичната поезия“ и културния и политическия елит в средата на XX век.
Алън Гинсбърг е роден на 3 юни 1926 г. в Нюарк, Ню Джърси, в семейството на руски евреи. Има емоционално проблемно детство, което по-късно се отразява на поезията му. Майка му, Наоми, страда от различни психични заболявания и периодично е настанявана в специализирани болнични заведения по време на юношеството му. За нарастващото объркване на Гинсбърг през тези години допринася и все по-ясното осъзнаване на хомосексуалността му, която той крие както от връстниците си, така и от родителите си до двадесетте си години.
Гинсбърг се записва в Колумбийския университет с намерението да стане адвокат. В университета попада сред група, включваща писателите Джак Керуак и Уилям Бъроуз, както и Люсиен Кар и Нийл Касадей. По времето, когато е студент в Колумбийския университет, Гинсбърг има неприятности с закона. Апартаментът му е използван като база за съхранение на крадени вещи и за да избегне обвинение в съучастие, той пледира за невменяемост. В крайна сметка прекарва няколко месеца в психиатрична клиника.
След като завършва бакалавърска степен по изкуствата в Колумбийския университет през 1948 г., Гинсбърг работи като анализатор на пазара в Ню Йорк, а след това се премества в Сан Франциско, където става основна фигура в литературното движение „Бийт-поколение“. Бийт движението е американско социално и литературно движение, възникнало през 50-те години на ХХ в., в което творците, наричани подигравателно „битници“, изразяват отчуждението си от традиционното общество, като възприемат стил на мръсно облекло, разкрепостени маниери и „хипарски“ речник. Като цяло безразлични към социалните проблеми, те се застъпват за сетивното осъзнаване, което може да бъде предизвикано от наркотици, джаз, секс или дисциплините на дзен будизма. „Вой и други стихотворения“ на Гинсбърг (1956 г.), заедно с „По пътя“ на Керуак, в крайна сметка се превръщат в свещени книги близнаци на „бийт“ движението.
Суровият, графичен език на „Вой“ засяга човешкото недоволство и отчаяние, моралните и социалните проблеми, хомосексуалността на Гинсбърг и комунистическите убеждения на майка му. Много от традиционните критици са изумени. Докато някои коментатори споделят отношението на Уолтър Сътън, който смята „Вой“ за „тирада, разкриваща враждебност, насочена навън срещу онези, които не споделят социалната и сексуалната ориентация на поета“, други повтарят мнението на Пол Цвайг, който твърди, че стихотворението „почти собственоръчно е изместило традиционната поезия на 50-те години на ХХ век“. Издателят и поетът Лорънс Фърлингети, е подсъдим по дело за непристойно поведение, но по-късно е оправдан, след като свидетелските показания карат съдията Клейтън У. Хорн да постанови, че „Вой“ не представлява непристойно поведение. Въпреки това водещи литературни и популярни списания обикновено се оплакват, че „Вой“ е вулгарно и недисциплинирано произведение. Друг критик се оплаква, че „Гинзбърг е направил така, че да изглежда, че всеки може да пише поезия“.
Въпреки това, тържественият синхрон на социологията и мистицизма на Блейк и Уолт Уитман, на Библията и марксизма, който Гинсбърг прави, намира своята публика. Декламирайки стихотворенията си в кафенета, джаз клубове и колежи, Гинсбърг (с гъста, неподстригана брада и оплешивяваща глава, силно обрасла с косми) затвърждава двойствения си образ: светец за ъндърграунд малцинството, чудак за масовото мнозинство.
Следващият сборник на Гинсбърг „Кадиш и други стихове 1958-1960“ (1961) задълбочава темата за миналото му. Въз основа на „Кадиш“, традиционна еврейска молитва за мъртвите, той изразява остро гнева, любовта и объркването, които изпитва към майка си, като същевременно представя социалната и историческата среда, която е повлияла на неспокойния живот на майка му. Някои критици смятат, че тази творба е най-важното му произведение. Джон Тайтъл обяснява: „Кадиш свидетелства за способността на Гинсбърг за съпричастност към друг човек в мъка, за приемане на чудатостта на другия“.
Гинсбърг има видения, докато чете поезията на Уилям Блейк. Тези видения го провокират да експериментира с наркотици и през 60-те години на миналия век той взема ЛСД под ръководството на вече покойния Тимъти Лиъри. Казва, че някои от най-добрите му стихотворения са написани под въздействието на наркотици: втората част на „Вой“ с пейот, „Кадиш“ с амфетамини и „Уелс – посещение“ с ЛСД. Въпреки това след едно пътуване до Индия през 1962 г., където се запознава с йогата и медитацията, той генерално променя мнението си за наркотиците. Смята, че йогата и медитацията са много по-добри за издигане на съзнанието на човека, но все още вярва, че психеделиците могат да се окажат полезни при писането на поезия.
През 60-те и 70-те години на ХХ век Гинсбърг е изявен политически активист. Той измисля термина и се застъпва за „силата на цветята“ – стратегия, при която антивоенните демонстранти популяризират положителни ценности като мир и любов, за да изразят несъгласието си със смъртта и разрушенията, причинени от войната във Виетнам. Протестира по време на конгреса на Демократическата партия в Чикаго през 1968 г., а по-късно свидетелства в полза на „Чикагската седморка“, която е преследвана по обвинения в заговор. По-късно Гинсбърг е вкаран в затвора, след като демонстрира срещу президента Ричард Никсън на конгреса на републиканците през 1972 г. в Маями. Той е и убеден защитник на правата на хомосексуалистите. Когато го помолили да опише социалните и политическите си възгледи, той просто отговорил: „Абсолютно непокорство“. Тези преживявания, както и обръщането му към будизма, притесненията му от остаряването и мъката от смъртта на близките му приятели Керуак и Касадей, оказват силно влияние върху творчеството на Гинсбърг.
Гинсбърг е оцеляващ, той надживява врагове като Джей Едгар Хувър, който го е смятал за заплаха за обществото. Той остава жизнен и е икона на американската контракултура в продължение на четири десетилетия. Може да се каже, че ако едно поколение го е надраснало, ново се е издигнало, за да прояви интерес към него. През 90-те години на ХХ век той е любимец на MTV и си сътрудничи с групата Sonic Youth и певеца Боно от U2.
В по-късните му години здравето на Гинсбърг започва да се влошава. Той страда от цироза на черния дроб, хепатит, диабет и парализа на Бел, която частично парализира лицето му. Продължавайки с неумолимата си самореклама и изтощителен график, Гинсбърг постига това, което малко писатели постигат: признанието и известността му са на върха си в момента на смъртта му. Винаги е казвал, че иска да умре спокойно, и на 5 април 1997 г., на 70-годишна възраст, само няколко дни след като е диагностициран с неизлечим рак на черния дроб, той умира заобиколен от „близки приятели и любовници“ в апартамента си в Ню Йорк. Фърлингети заявява: „Той си отиде по начина, по който искаше да си отиде.“ Дългогодишният му приятел Том Хейдън казва пред CNN: „Алън беше като пророк на 60-те години на миналия век“. Последните му творби преди смъртта му са „Избрани стихотворения“, 1947-1955 г. и рок сингълът „Балада за скелетите“.