Провинциална войска

Вторият основен компонент на османската военна организация е провинциалната войска. Ядрото й е спахийската конница. Нейното възникване и развитие е неразривно свързано с практиката па военно-ленната система, която османците възприемат от предшестващите ги държавни формации на ислямска основа в Близкия и Средния изток. Основното при тази система е раздаването на ленове, които според доходността си се разделят на три категории – тимари, зиамети и хасове. В този вид военно-ленната система се формира с течение на времето и получава юридическа обоснованост със законодателството на Мехмед II Фатих.

Хронистите повествуват за раздаването на първите тимари още по времето на Осман бей. Думата „тимар“ е с персийски произход и означава буквално „задължителна грижа за нещо“. Отначало тимарите са поземлени владения, които се предоставят на представителите на племенната аристокрация и на техните войници, отличили се в сраженията.

Основното задължение на притежателите на ленове през XIII-XIV B. е да участват в завоевателните кампании на своя дарител. Постепенно раздаването на военни ленове се превръща в Основно средство за изграждане на провинциалната войска, която става най-многобройната и решаваща сила на османската армия. Разширява се и кръгът на служебната стратификация, която се обвързва с тимарската система. Военни ленове започват да получават служителите на централната и провинциалната съдебно-административна власт, както и служителите на култа.

Налагането на тимарската система през втората половина на XV B. е фундаментът на военната и социално-икономическата организация на Османската империя. В този смисъл тимарската система отговаря на основната потребност на държавата да поддържа многобройна армия, когато финансовите й възможности са недостатъчни и фискалната администрация не е развита в степен, гарантираща сравнително точното определяне на всички данъци и тяхното редовно постъпление в държавната хазна. Следователно тимарът не представлява поземлена, а фискална концесия, тъй като султанът предоставя на една или друга личност не въобще държавно имущество в неговата разновидност, а данъците и таксите, които се събират и получават от него. Следователно тимариотът няма никакви собственически права върху имуществото и професионалните и социалните групи, свързани с него. В началото на XVI B. икономико-производствената същност на тимара се разширява и включва следните сфери за приложение на човешкия труд – обработваема земя, овощни градини, лозя, зеенчукови градини, мелници, както и редица дейности в градовете, които са източници на данъци.

Всъщност притежателите на тимари (сахиби тимар, тимар йери) получават не само данъците, плащани от раята, но и доходоносно владение, което може да бъде земя, мелница, лозе или овощна градина. Тази част на ленното владение се нарича хасса чифлик или кълъч йери. Тя изчезва постепенно към края на XVI B. Специалната част при обикновените тимари носи на тимариота годишно доход oт 3000 акчета, а при зиаметите – 5000 акчета. За тези суми ленинците не изпълняват никакви задължения към държавата.
С развитието на тимарската система и диференциацията на леновете се установява тяхната тристепенна класификация: съшински тимар, зиамет и хас. Различието между тях се определя от годишната им доходност, която при тимарите е до 20 000 акчета, при зиаметите – до 100 000, а при хасовете – над 100 000 акчета. Първите два вида тимари се предоставят на средния офицерски състав на спахийската конница и на писарите в столичните канцеларии и др. Владенията с доходност над 100 000 акчета се дават на санджакбейовете, бейлербейовете и везирите.

Задълженията на тимариотите зависят от годишния доход, получаван от онази част на тимара, която се нарича хиссс. Ако при тимарите този доход е 3000 акчета, освен лично участие във военните действия тимариотът трябва да води със себе си и един екипиран конник (джебели). Притежателите на зиамети и хасове имат същото задължение, но при 5000 акчета доход от парцела хиссе. Спахията воин има добре поддържан кон и обичайното за втората половина на XV B. въоръжение: кожена ризница, броня или щит, лък, копие, сабя, боздуган. Състоятелните тимариоти носят със себе си и обикновена палатка, в която се приютяват зависимите от тях конници. Според военните разпоредби заимите подсигуряват необходимата за конницата палатъчна част. Освен като спални помещения палатките се използват и за предпазване на воините от силното слънце, както и като тоалетни, складови пометения за провизиите, като място за съхранение на войсковата хазна. Освен това една палатка служи за кухня, а друга за складиране на конските седла.

Обикновено султанската власт предоставя тимара за срок от три години за изпълнение на определена служба към държавата, която в повечето случаи има военен характер. Ако притежателят на лена не изпълнява съвестно и резултатно задълженията си, той е лишаван от доходоносното държавно имущество и понася всички други санкции, предвидени от закона. Ако обаче даден тимариот по време на военни действия покаже високи бойни качества, той получава допълнение (теракки) към първоначалния тимар. Тази част на лена, която е дадена като компенсация за персонални качества и прояви, не може да се предава по наследство, освен когато наследяващият отговаря на изискванията при подобни случаи.

Като правило отделната личност може да претендира за получаване на тимар, ако принадлежи към категорията на военните (аскер), с изключение на обикновената рая. Трябва да се отбележи, че през XV B. сред тимариотите има значителен брой професионални войници, изповядващи християнството. С интегрирането в османската армия на местните представители на аристокрацията на сърбите, гърците, българите, румънците, арменците и др. се цели да се притъпи желанието на държавно-политическия елит на християнските народи за съпротива срещу османските завоевания и владичество в Азия и Европа. След установяването на стабилна власт в завладените територии Османската империя се отказва от практиката във военната организация на държавата да присъстват християни тимариоти. При Сюлейман I Великолепни окончателно се слага край на приемането в редиците на тимариотите на християни. По това време онези, които са се възползвали от предишната политика, вече са се отказали от автентичната си конфесионална принадлежност и задължително са приобщени към исляма.

Наложително е да се подчертае една общоизвестна особеност на тимара – че той няма наследствен характер. Законите на Сюлейман I Велико лепни и на Селим II регламентират обстоятелствата, при които синовете на тимариотите могат да претендират за получаване на лен. Ако притежателят на зиамста е убит по време на война, трима от неговите синове имат право да получат тимар, а ако той умре от естествена смърт, само двама от синовете му могат да претендират за ленно владение. Малолетните кандидати имат право да предявяват своите права в продължение на седем години. Това положение се променя през 1536 г., когато се постановява, че е достатъчно свидетелството на десет тимариоти, че кандидатът за тимар е син на спахия.

Младите войници, които са се отличили по време на военните действия, но не притежават тимари, могат да бъдат представени да станат ленинци. Процесът на придобиването на тимар минава през редица етапи. Отначало на основата на вече депозираната молба султанското правителство трябва да признае, че искането има законно основание. След като тази формалност бъде изпълнена, кандидатът (мюлязим) изчаква, докато се намери лен, съответстват на неговите аспирации. Третият етап завършва с въвеждането на ленника във владение.

Спахиите са мобилизирани през цялата военна кампания, която обикновено трае от март – април до октомври – ноември. На бойното поле тимариотската армия се разполага във вид на полумесец по двата фланга на фронта. След края на военните действия спахиите се прибират в своите ленни владения, където прекарват остатъка от годината. Ако военните действия са продължителни, тимариотите остават под оръжие през цялото време. В тези случаи в тимарите се изпращат спахии, които организират прибирането на реколтата и на задълженията от раята. Подобни прецеденти не са изключение и по тази причина през XVI B. е въведено правило, според което около 10 % от спахиите на всеки санджак остават в своите провинции, осигуряват защитата им и надзирават засяването и прибирането на земеделските култури.

В сравнителен план може да се каже, че спахийската конница не притежава военните достойнства на армията, непосредствено подчинена на централната власт и издържана от нея. Независимо от това тя представлява неотменима съставка па османската военна система през XV – XVII B. Султанското правителство контролира стриктно количествения състав и бойните качества на спахийската конница. Към края на XVI B. притежателите на тимари и зиамети са около 43 454 и заедно с джебелите числеността на османската армия е приблизително 105 000 човека.

За да се даде сравнително пълна характеристика на провинциалните военни сили на османската армия, е наложително да се подчертае, че освен спахийската конница, която e със статут на редовна армия, имa редица спомагателни военни подразделения. Изпълняваните от тях функции в редица случаи гарантират успеха на една или друга военна операция. В този план nа разсъждения на първо място трябва да се споменат онези нередовни части на османската армия, които се занимават със строителство, почистване и поддържане на пътищата. Тези дейности постепенно стават задължение на корпусите яя и на мюселемите, след като те са изместени от редовната войска. Поземлено-строителните работи в Анадола и Румелия участват и юруците. Любопитно е да се знае, че в някои райони на европейската част на империята циганите сформират допълнителни подразделения на османската армия, предназначени да извършват трудоемки дейности, улесняващи военните действия. В мирно време всички родове помощни войски са задължени да изпълняват всякакъв вид работа в мините, държавните предприятия или при строителството на крепости.

Шериатската забрана християните да служат в армията не се абсолютизира. Има редица категории християнска рая, които изпълняват допълнителни военни задължения и затова получават фискални облекчения. Сред християните със специални задължения особено важно значение има групата на войпуганите, които отглеждат коне за султанския двор и платената придворна кавалерия. Повечето от войнуганиге са българи. Всяка година те отиват в Одрин или Истанбул да работят в султанските обори, да косят ливадите в близките султански хасове и да събират сено за зимата. Войнуганите са организирани в полувоенни подразделения, които се командват от субашии и черибаши, офицери от редовната османска армия. Войнуганите получават възнаграждение (харчлък). Аналогична организация имат и соколарите (доганджии, шахинлжии), които отглеждат и дресират ловните соколи и ястреби па султана и на представителите на османската господстваща върхушка.

Обект на особените грижи на Османската империя е охраната на пътната комуникация. Създават се специални подразделения, наречени дервентджии („охраняващи проходите”). Задачата им е да сe грижат за безопасността на планинските проходи и да охраняват преминаващите през тях пътници и кервани. Обикновено дервентджиите се набират от околните селища. Те произхождат от двете конфесионални групи – християнската и мюсюлманската. Към средата на XVI B. 2 288 селски семейства в Анадола и 1 906 в Румелия имат статут на дернентджии. Аналогични са задълженията на мартолозитe, които трябва да се грижат за поддържането на военно-полицейския ред в дадена област, да я охраняват от нападения на хайдути и разбойници. Поради характера на задълженията си дервентджиите и мартолозите имат привилегията да носят оръжие, което прави службата им особено привлекателна за християнската рая.

Развитието на османската армия е резултат от усилията на поколения султани. Наред със собствения опит и традиции във военната система на Османската империя върху него влияе и наследството от военния строй на покорените държави на Балканския полуостров. Заедно с това обобщено заключение за синтеза между двете военни доктрини – османската и балканската, за прецизирането на разглеждания проблем е необходимо да се подчертаят ролята и значението на религиозните братства и цеховете в Анадола за структурната еволюция на армията. Доказано е, че в своята завоевателна и държавнорепресивна политика първите османски султани ползват помощта на религиозните братства. Един от големите османски хронисти – Ашък паша Заде (1400 – 1495), в своята хроника съобщава за съществуването на четири военно-религиозни групи в Анадола преди образуването на османската държава.

Първата група се нарича „газиян-и Рум”, г. е. „гази от Анадола” и е много популярна в Средна Азия, Иран и Сирия. Газите – борци за ислямската вяра, са привилегирована група във войските на мюсюлманските държави. Те произхождат от средите на разорилите се селяни и занаятчии и са фанатизирани мюсюлмани. Използвани са за безпощадна разправа със социалните движения, а в армията са опора на агресивната политика на мюсюлманските владетели. Още при селджуките газиите са известни в Анадола. Тяхната роля се засилва след полагането на основите на османската държава. В Анадола за назоваване на тези мюсюлмански рицари наред с арабския термин „гази” се употребява и османският „али”. Според сведенията на хронистите, за да стане али, мюсюлманинът трябва да отговаря на девет условия: да има храбро сърце, силни ръце, усърдие, хубав кон, особена одежда, лък, хубава сабя, копие и добър оръженосец.

Втората група – „абдалан-и Рум”, се състои от дервиши, живели в различни мюсюлмански страни. Те съставляват значителна част от обкръжението на Осман и Орхан. Дервишите абдали са войнствени и фанатизирани пропагандатори на исляма. Те се ръководят от „баба” (шейхове). Тези чуждоземни дервиши реализират своето духовно призвание във воденето на свещена война срещу неверниците и в пропагандирането на исляма сред християнското население. Първите османски владетели покровителстват тяхната дейност. Чуждоземните дервиши се присъединяват към различните братства и секти, които са назовавани по имената на техните основатели – мевлеви, ахмеди, халвети, календери, хайдари и др.

Третата група се нарича „баджиян-и Рум” и е женска организация. Тя с под духовното опекунство на ордена на Хаджи Бекташ Нели и представлява организация на въоръжени жени номади. Жените войници изпълняват функцията на защитници на бейлиците, когато мъжете им отиват на война. Не са редки случаите, когато те участват в завоевателните походи срещу своите съседи. Според някои източници през XV в. във войската на бейлика Зюлкадър има около 30 000 жени.

Четвъртата група, известна под името „ахиян-и Рум”, се състои от ахи от Анадола. Ахи не са само членове на религиозна секта, а и представители на търговско-занаятчийска организация. Обединението е огромна политическа сила. То е проникнато от религиозен фанатизъм и подвластно на мистичните ислямски учения. Ахи участвал в създаването на османската държава и влияят върху структурата на еничарската войска.

Полагането на основите на османската военна мощ е следствие от сложния синтез на военното мислене и практика както на самите османци, така и на военната традиция на предшествалите ги политически формации. В резултат на по-нататъшното развитие на военната доктрина и практика Османската империя става най-силната военна държава през Средновековието.