Еничарски корпус

Незначителният по територия и слаб в икономическо отношение Османски бейлик се трансформира в държава, а след това става една от най-силните империи на Средновековието благодарение на своята армия. Създаването и развитието на османската армия не се определя от принципите на някаква военна доктрина, а е резултат от неотменните повели за оцеляване и господство над други територии на тюркската общност. В началния период от съществуването на Османското княжество неговата военна сила не е точно дефинирана, а се представя от цялото племе. В борбата за нови територии и във войните между племената участва цялото племе – мъжете, жените и децата. Номадският начин на живот на тюрките ги приучва още от ранна възраст да си служат изкусно с коня и оръжието. Ертогрул и Осман извършват първите си успешни завоевания, като се опират на силата на своето огузко племе кайъ. Към края на живота си Осман започва да привлича и опълчения на други тюркски племена за завладяване на нови територии. Вождовете на тези племена са възнаграждавани с поземлени владения.

При Осман армията е нередовна и носи белезите на военноплеменно опълчение. Основно място в нея заемат дружините на свободните селяни, които заради участието си във военните походи са освободени от данъци. Кавалерията е първият род войска, със силата и боеспособността на която се полагат основите на османската държава. Първоначално конните подразделения на османската войска се наричат акънджъ, т. е. „стремително настъпващи“. Акънджиите са набирани предимно от средите на тюркските племена, но след успешните завоевания на Балканите сред тях се срещат представители на власите от районите на реките Тимок и Морава. Според хронистите акънджиите са лека кавалерия, въоръжена с лъкове, ками и саби. Невъзможно е да се посочи приемлива информация за числеността им.

Военната практика показва на Орхан, че за да се щурмуват добре укрепените градове, не е достатъчна само кавалерия. Особено поучителен в това отношение е примерът с Бруса, чиято атака и обсада с кавалерия продължава около 10 – 12 години. Този горчив опит навежда Орхан на мисълта да създаде пехота, станала известна като яя или пияде. Обявеният набор на желаещи да служат в нея намира добър прием сред младите тюрки. Тъй като кандидатите за пехотинци са повече, отколкото е необходимо, се налага строг подбор при тяхното приемане в армията. По време на война всеки пехотинец получава по две акчета на ден, а в мирно време му се разрешава да се занимава със селскостопанска дейност, като за целта получава известно количество земя. Този социален статус определя пехотата като полуредовна армия. Отличителен белег на пияде е белият калпак.

Във връзка със създаването на еничарския корпус са прекратени наборите в яя. По заповед на Мурад I тя се привежда в ирегулярно положение. При това всеки воин получава малко поземлено владение – чифлик. Във военно време войниците яя са задължени да се явяват на определените за целта места. Впоследствие корпусът яя отново е реорганизиран като редовна част. Той се комплектува, както и преди, само от османци. Всеки воин получава възнаграждение. За първи командир на корпуса яя е назначен Умур бей, който получава титлата „яябашъ“. Корпусът участва в сражението на Косово поле на 15 юни 1389 г.

Номадите, преселени в Тракия за нейната колонизация, получават същите привилегии, от които се ползват воините яя в Анадола. Традиционното наименование на номадите, наричани юруци, се запазва. Юруците са организирани в оджаци от по 30 човека. За участие в походите на султана от всеки оджак се избират по пет човека.

Още в началния период от създаването на редовната армия се установява желязна дисциплина. При първите опити за отклонение от участие във военните походи са налагани различни строги наказания, а при повторно отклонение войниците се наказват със смърт. От участие в походите са освобождавани само онези, които плащат установения паричен военен откуп. Тези, които закъсняват да се явят в сборния пункт или не изпълняват заповедите на своите командири, са подлагани на най-позорното за мъжа на Изтока наказание – отрязване на брадата.

Успоредно с пияде при Орхан е организирана и полуредовната кавалерия, която получава наименованието „корпус на мюселемите“. Той също се комплектува от средите на османците и първоначално наброява около 1000 човека. Мюселемите, както и яя, във военно време получават заплата, а в мирно време се занимават със селскостопанска дейност, като са освободени от данъци. Във връзка със създаването на кавалерийския корпус капукулу при Мурад I корпусът на мюселемите е реорганизиран, а войниците получават малки поземлени владения. От последната четвърт на XIV в. мюселемите и юруците се използват във военноспомагателни дейности – ремонтиране на стари пътища и мостове и строителство на нови, охрана на военни складове и оръжейни работилници, конвоиране на различни военни товари и др. По време на военни походи мюселемите се движат в първите редици и изпълняват сапьорски задачи, заради което са задължени да носят със себе си брадва и лопата.

При Мурад I в османската армия за първи път се появяват и чужденци, предимно военнопленници. Османската инвазия на Балканите и колонизацията на тюркско население на полуострова предизвикват необходимостта от гаранции за преминаване през Дарданелите. Вместо за целта да се използват редовни войски, Мурад I заповядва да се създадат специални отряди от военнопленници, наречени „чужди слуги“. Особеното в случая е, че включването в тях е доброволно и всеки зачислен получава по едно акче на ден. Военнопленниците, които изпълняват добре своите задължения в продължение на три до пет години и овладеят турския език, могат да постъпят в еничарския корпус.

Въвеждането на християнския елемент в османската военна система е симптомично явление. Ходът на военните действия на Балканите през втората половина на XIV в. извежда на преден план значението на пехотата, която единствено може да гарантира завземането на ключовите градове крепости на полуострова. Това е предварителното условие за реализиране на османската военнополитическа стратегия за трайно заселване в Европейския югоизток. С разширяването и задълбочаването на процеса се проявяват първите опасни тенденции и недостатъци в досегашната военна организация на османската държава. Полуредовният корпус яя се оказва нетрайна военна единица поради своята социално-политическа раздвоеност. Той не скъсва напълно с номадската обществена среда и практика, а с течение на времето войната се оказва недоходоносна професия, много опасна в чисто житейски план. Всичко това е достатъчно основание пехотинците от корпуса яя да проявяват нежелание и апатия към военните походи. Набралите силна инерция завоевания на Балканите изискват ускорената смяна на яя с напълно зависима икономически от централната власт военна сила, каквато е еничарският корпус.

В съвременната османистика се лансират две основни тези за сформирането на еничарския корпус. Те се базират на османските летописни версии за това събитие. Ранните османски хроники отнасят създаването на еничарския корпус към времето след превземането на Одрин, когато далновидният османски държавник – кадъаскера Кара Халил Чандарлъ, по внушение на дошлия от Караман мевляна Кара Рустем предлага на Мурад I да въведе данъка пенчик, според който военачалниците му се задължават след успешни бойни действия да предоставят на държавата една пета част от пленниците. Събраните по този начин военнопленници са изпращани в тюркски селища на Анадола, за да научат езика и да се приобщят към исляма.

В летописите от XVI в. създаването на еничарския корпус се свързва с името на Орхан I Гази (1324-1362). Според летописната версия Орхан, посъветван от брат си Алаеддин и Кара Халил Чандарлъ, организира полуредовна пехотна единица яя. Събраните в нея младежи мюсюлмани са недисциплинирани и склонни към бунт. Тогава османският владетел и приближените му решават да създадат нова военна част от децата на християните. Събрани са няколко хиляди момчета, които, след като са помохамеданчени, стават воини на исляма. Новосформиращата се войска изцяло с на издръжка на държавата и е наречена „еничарска“.

Двете основни летописни версии и историографски тези продължават своето съперничество за определянето на сравнително точната датировка на времето, когато започва изграждането на еничарския корпус. В неразривна логическа връзка с този проблем е и въпросът за социалния статут на първите еничари. Наличните хроникални източници не дават възможност да се направят ангажиращи характеристики в тази връзка. Ясно е обаче, че още в началния етап от възникването на еничарската военна сила според тюркско-ислямската традиция и същността на данъка пенчик еничарите са смятани за роби на османския владетел. Специфичните особености на тази робска институция кристализират едва към средата на XV в. Основният й принцип е безусловната изолация на еничарите от всички останали социални и етнически групи в държавата. Соцално-икономически те са напълно зависими от централната власт, която гарантира тяхното съществуване чрез парични заплати и награди. Външни, формални белези на това положение на еничарите са специалните им облекла, символи и церемонии. Пълната им изолираност от производствената сфера ги превръща в най-отявлените последователни защитници на централизма и деспотизма в османската държава. Поради прекъсване на етнико-религиозната връзка със средата, от която произхождат, и религиозно-езиковото им приобщаване към етническа общност, с която нямат никакви историко-родствени връзки, еничарите са напълно изолирани от обществото. Поради забраната да създават семейства те нямат деца, лишени са от роднини и близки. Техен единствен господар и наследник е владетелят на държавата, който поради особения им произход и статут ги превръща в оръдие, противостоящо на всяка социална и етническа група в обществото.

Все по-засилващата се роля и значение на еничарите във военния организъм на Османската империя налага наред с практиката на пенчика редовното попълване на еничарската войска да става и чрез въвеждането на един от най-жестоките данъци за християнската рая – кръвния данък (девширме). Неговото въвеждане се свързва с управлението на Мурад II. Същността на данъка се изразява в задължението на покорените християнски народи да дават децата си за попълване на еничарския корпус. Периодично през 3 до 5 години насилствено се събират момчета на възраст от 8 до 14 години, помюсюлманчват се и се обучават за нуждите на султанския двор и еничарския корпус.

Наложително е да се подчертае, че първите сведения за рекрутиране на християнски момчета датират от края на XIV в., когато все още няма узаконена система за комплектуване на армията и за осигуряване на обслужването в султанския двор. Върховите моменти в османската експанзия бележат и кулминацията в събирането на кръвния данък. В средата на XVI в. се проявяват и първите симптоми за отстъпление от предишната интензивност и категоричност при провеждането на политиката на девширме. Явлението има свое обяснение – Селим I разрешава на еничарите да се женят, а ок. 1568 г. Селим II е принуден да разреши децата на еничарите да наследяват своите бащи в еничарския корпус.

Механизмът на действие на кръвния данък има три етапа. Първият завършва със събирането на християнските момчета и юноши по жесток и безкомпромисен начин. Вторият протича в еничарските казарми, където се провежда клетвеният обряд за отказ от християнската вяра и за приемане на исляма.

Третият етап е по-продължителен и в известен смисъл е най-важният. Момчетата, принудително приели исляма, се разпределят из селата и градовете на Анадола. Ако се предоверим на пасторалната проза на османските хроники, там те трябвало да усвоят турския език и османо-турските обичаи и нрави. Така описано, пребиваването на бившите християнски момчета и юноши в Анадола изглежда твърде безобидно и недотам трудно. Всъщност в новата етнико-религиозна среда се извършва най-мъчителната и най-трагична тяхна метаморфоза. Те трябва да научат и да възприемат основните догми и норми на мюсюлманското религиозно поведение. В паметта им постепенно и безвъзвратно се заличава споменът за род, родина и християнска религия. Казано накратко, осъществява се пълна и безвъзвратна религиозно-етническа асимилация. Колкото и да е невероятно, безспорен е фактът, че най-трайното, което еничарите често запазват, остава родният им език. С това се обяснява парадоксът на билингвизма в султанските канцеларии, внесен от някогашните юноши християни. Като приемаме написаното от сръбските историци с известни резерви, вероятно няма да бъде излишно да подчертаем, че през XV-XVI в. наред с османо турския език най-силно разпространен във висшите етажи на османската администрация е сръбският език, който се ползва и в дипломатическата преписка с европейските държави. Сръбски език владеят висши администратори и военачалници, достигнали високите постове по системата кулук, която има за изходно начало кръвния данък девширме.

Характеристиката на третия етап от адаптацията към новите условия и асимилацията на момчетата и юношите няма да бъде достатъчно пълна и убедителна, ако не се подчертае и фактът на тяхното използване за тежка физическа работа. В действителност те са продавани на частни лица за временно ползване. В годините на пребиваването си в Анадола те трябва чрез работата си не само да възвърнат на господаря си средствата, които е изразходвал за тяхната покупка, но и да му носят печалба. В същото време пет пъти дневно задължително те се молят и отправят благодарност към бог, чужд на изконната им вяра.

След изтичане на определеното време юношите, вече моделирани според предварителния проект, се връщат в Истанбул, където преминават последна селекция. Красивите и интелигентните от тях се изпращат в корпуса на ичогланите – дворцовата прислуга. Най-многолюдна част попълва корпуса на аджемиогланите, където се подготвят за различните родове на османската армия – еничарския корпус, султанската кавалерия и флота. В третата група попадат младежите, които нямат достатъчно интелектуални и физически качества. Те са продавани като роби и работна ръка на едри поземлени собственици.

Ичогланите се разпределят в трите султански двореца – в Истанбул, Одрин и Бруса. Там те извършват всички видове дейности, свързани с поддръжката и живота в дворците. В истанбулския султански дворец броят на ичогланите през XVI в. варира от около 300 до 600 човека. От техните среди султанът подбира елитна група от около 25 човека, която представлява най-близкото му обкръжение.

Много от видните османски държавници произлизат от корпуса на ичогланите. От 215 велики везири 62-ма са с християнски произход. Практиката на назначаване на велики везири от средите на ичогланите започва при Мехмед II и продължава до XVII в. Установеният от Фатих принцип за избиране на великите везири от средите на християнските набори по линия на данъка девширме се прилага особено стриктно при Сюлейман 1 Великолепни. Седем от неговите девет велики везири – Ибрахим, Аяс, Лютфи, Кара Ахмед, Рюстем, Семиз Али и Соколлу Мехмед, са с балкански християнски произход.

Еничарският корпус (оджак) се състои от десет бойни единици, наречени орти (дружини), всяка от които включва по сто войника. Ортата се командва от яябашия. Първите еничарски дружини получават сборното наименование джемаат (община) и полагат началото на еничарския корпус. Думата „яябашия“ показва, че отначало корпусът включва само пехота, а останалите родове войска се появяват в редиците на еничарите по-късно. Начело на еничарския корпус стои командир, който се титулува еничарски ага. Той зависи пряко от султана и е негов довереник. Военната му длъжност е втора след тази на бейлербея.

При Мехмед II, който окончателно налага принципа на централизма в управлението на Османската империя, еничарският корпус се утвърждава като водеща военна сила и опора на централната власт. Съществено е реорганизиран корпусът, като към първоначалното му подразделение, известно под името джемаат, се прибавя ново поделение, наричано секбан или сеймен. Думата „секбан“ означава „гледач на ловни кучета“, което показва, че новото подразделение изпълнява функцията на лична охрана на султана, когато той участва във военни действия.

При управлението на Селим I е организирана и третата голяма армия в еничарския корпус, известна под името бюлюк. Създаването й се налага от нарасналите нужди от хора за крепостните гарнизони. Завършения си вид еничарският корпус получава при Сюлейман I Великолепни, който със специален закон регламентира неговата организационна схема и структура.

След създаването си при Мурад I еничарският корпус наброява едва 1 000 човека, за да достигне внушителната цифра 13 000 по времето на Сюлейман I Великолепни. В края на XVII B. броят на еничарите надхвърля 70 000. Още в началото на XVI B. еничарският оджак обединява 196 орти, от които 101 са от подразделението джемаат, 34 – от секбан и 61 са бюлюк. Към корпуса е зачислен и оджакът на аджемиогланите, който не представлява бойна единица, а е школа за обучение и подготовка на бъдещите еничари.

Основната бойна и организационна единица на еничарския корпус е ортата. Всяка орта разполага с отделна казарма, а по време на походи и бойни действия нейните войници се събират в самостоятелна палатка. Ортата се командва от офицер, наречен чорбаджъ, т. е. човек, който разпределя справедливо и по заслуги материалните блага. Вероятно думата „чорбаджъ“ е символ на общото уважение и почит към общия казан, който символизира колективния живот на войниците, тяхната сплотеност и пълната им зависимост от султана, чиито храненици и роби са еничарите. На всеки три месеца чорбаджиите, командири на ортите, получават заплатите на своите войници от Дивана. Еничарските заплати варират от 2 до 8 акчета на ден.

Отначало еничарският корпус е само пехотна войска, но през XV в. започва обособяването и на другите родове войски – артилерийски подразделения и придворна конница, наричана капусуварилери, обединени в шеетбюлюка (дивизии). В мирно и военно време те осигуряват личната охрана на султана. В сраженията охраняват крилата на еничарската пехота.

Благодарение на продължителното си формиране в етнико-релгиозно и военнотехническо отношение еничарският корпус се превръща в най-стабилната и боеспособна част на османската армия. Чуждите наблюдатели са силно впечатлени от високите морално-волеви и бойни качества на еничарите. Те ги възприемат като въплъщение на идеала за елитна армия, за каквато мечтаят европейските суверени през XV-XVI в.

Основното предназначение на еничарите е да участват в завоевателните войни на Османската империя. Наред с това те имат задължението да защитават имперската граница като активен елемент на крепостните гарнизони, създадени на мястото на системата от уджове. През 1547 г. от 12 131 регистрирани еничари 4 648 се намират в 18 крепости, разположени по границите на империята. Еничарското присъствие във флота също е обичайно явление по време на военни действия. В средиземноморската кампания през лятото на 1552 г. участват 1 500 еничари. Османската държава придава голямо значение на репресивнополицейските функции на еничарския корпус. За реда и спокойствието в столицата отговарят еничарите. Те са най-надеждното оръдие на централната власт в безпощадната борба срещу всяко движение, което дестабилизира вътрешнополитически Османската империя.

Историята на еничарския корпус от момента на неговото сформиране и до началото на деградацията му през XVIII в. е доказателство за безусловната му вярност на повелителя господар султана и фанатичната му привързаност към исляма. Комплексът от фактори, които поддържат това състояние и живот на еничарите, трябва да се търси най-вече в материалната сфера. Корпусът е платена войска, издържана от централната власт. През отделните етапи от съществуването му точно се фиксират ежедневните възнаграждения. В социалната стратификация на обществото еничарите са осигурени материално от цялата финансово-икономическа мощ на държавата, персонифицирана в лицето па султана. Настоящото и бъдещото им добруване изцяло зависи от османския владетел. Затова те му се подчиняват безусловно и му служат вярно и предано. Разбира се, тези обобщени обяснения за взаимообвързаността между еничарите и централната държавна власт не биха били достатъчни убедителни, ако към казаното не се добави особено силното влияние на исляма върху съзнанието и поведението на войниците, събирани по линия на данъка девширме.

Религиозната обработка на съзнанието на младите християни започва от момента на тяхното настаняване в семействата на мюсюлманите и продължава през целия им живот. Крайната цел на общото и идейно-религиозно възпитание на бъдещите еничари и крепители на османската държава е безвъзвратното им откъсване от тяхната духовна общност и възприемането на нови морално-етични норми на поведение и съзнание, които ги правят не само добри мюсюлмани, но и фанатизирани борци за тържеството на исляма. Особено голямо значение за насаждането на войнстващия религиозен фанатизъм сред еничарите има дервишкият орден на бекташите.

Трудно е да се определи времето, когато са установени контактите между платената османска войска и сектата на бекташите. Една легенда разказва, че Хаджи Бекташ Вели, предполагаемият създател на сектата, лично участва н организирането на еничарския корпус. Това твърдение е мит, тъй като Хаджи Бекташ Вели е историческа личност, живяла един век преди създаването на еничарската войска. По тази причина по-приемливо е твърдението, че бекташите се настаняват в платената османска войска през XV в., когато тя започва своето съществуване като реална военна сила.

Сложни и многостранни са причините, довели до контактите между дервишката секта и еничарския корпус. Съществено значение за това има малоазиатската етническа среда, в която двете световни религии контактуват от дълго време на базата на битовата си същност, а не като ортодоксално-догматично противопоставяне. Именно в такава етнико-религиозна среда попадат християнските деца и юноши, на които предстои да се превърнат в най-страшната военна сила на османската държава. Много сходни с тази среда са вярата и обредите на бекташите. Те имат еклектичен характер, представляват сложна амалгама от разнородни елементи на исляма и най-вече от неговото шиитско направление и от сектантското християнство. Основен при бекташите е култът към пророка Али, вярата в дванадесетте шиитски имами и в троицата – Аллах, Мохамед и Али. Те се причестяват с опиващи средства, хляб и сирене. Проповядват безбрачие. Тези основни принципи на бекташизма са сред обстоятелствата, улеснили симбиозата между еничарите и дервишката секта. Безспорно е, че централната власт покровителства и стимулира това явление. Особено значение се придава на мистицизма на бекташите и на учението им за четирите степени на религиозно усъвършенстване, през които трябва да мине правоверният мюсюлманин, за да заслужи божието просветление. Пълното самоотрицание в името на Аллах и султана е целта на непрекъснатото изучаване и усъвършенстване на ислямските догми и идеи. С тази непосилна дейност се ангажират бекташите, които постоянно присъстват в еничарските казарми. В мирно и военно време те са винаги с еничарите, за да контролират и канализират поведението им в съответствие с каноните на исляма. Преди всяка битка еничарите произнасят на висок глас молитва, в която се споменават пророкът Али и техният духовен водач Хаджи Бекташ Вели. Тази практика предшества официалното присъединяване на ордена на бекташите към еничарския корпус. Приема се, че това събитие може да се датира не по-рано от 1591 г.