Теория на еластичността

Теорията на еластичността е раздел на механиката на непрекъснатите среди, в който се изучават обратимите деформации на телата, т. е. деформациите, които изчезват при снемане на натоварването.

Теория на еластичността (от грц.
theoria — наблюдение,
изследване, и elastikos който е
силен, да кара, да движи).

Най-общо еластичност е свойството на телата да се съпротивляват на изменението на формата и обема си при натоварване и да възвръщат тази форма и обем при разтоварване.

Основната задача на теорията на еластичността е определяне на преместванията, деформациите и напреженията в еластичните тела по зададено външно натоварване. Основният закон на теорията на еластичността е законът на Хук, според който тензорите на напрежението и деформацията в еластично тяло са свързани с линейна зависимост. Този закон в случая на едномерен опън има вида σ=Eε където σ е напрежението на опън, ε – относителното удължение, а Е — коефициентът на пропорционалност, наречен модул на Юнг.

Съвременното формулиране на основните закони и съотношения на теорията на еластичността е дадено от френските учени Клод Луи Мари Анри Навие (1785—1836) и Огюстен Луи Коши (1789—1857) в началото на XIX в. До края на този век с трудовете на Габриел Ламе, Адемар Жан-Клод Баре де Сен-Венан (1797—1857), Жозеф Валантен Бусинеск (1842—1929) и други теорията на еластичността се превръща в класическа математическа теория от голямо значение за строителството и техниката. Днес тя е теоретичната основа на пресмятанията на якост, деформируемост и устойчивост в строителното дело, авиостроенето и ракетостроенето, машиностроенето, минното дело и др.

Вж. Механика на непрекъснатите среди.