Един от най-дискутираните въпроси в областта на османистиката е този за характера, социалната анатомия и фискално-юридическите аспекти, производни на аграрните отношения в Османската империя. В глобален план този проблем има непосредствено и решаващо значение за определянето на социално-икономическата същност на османското общество. Отправна точка при изясняването на османския аграрен режим е въпросът за собствеността върху земята. Още с възникването и разширяването на османската държава се установява държавна собственост върху завоюваните територии. Те започват да се наричат араз-и мири, т. е. “принадлежащи на държавата”. Тъй като държавата се персонифицира в лицето на султана, всички територии, непосредствено подвластни на Османската империя, са смятани за султанска собственост. На основата на това канонично право първите султани на османската държава започват да раздават служебни поземлени владения, които още в предосманската епоха са известни като икта, или тимари. В османската аграрна и военна практика се налага думата “тимар” и по тази причина целокупната държавна политика по стопанисването на земята започва да се нарича тимарска система. Основен определящ мотив при раздаването на служебни ленове е стремежът на османската държава да създаде многобройна, материално осигурена и боеспособна армия. Тимарите се предоставят на хора, които наред с военните изпълняват и редица административно-обществени задължения. Постепенно се утвърждава тристепенна стратификация на служебните ленове — тимари, зиамети и хасовс. Договорните условия между държавата и получаващите поземленото владение се фиксират в специален документ, наречен берат.
Практиката в раздаването на тимари през XIV—XV в. и законоведческата дейност на Мехмед II Фатих и Сюлейман I Великолепни дават основание да се направят обобщения относно прерогативите на ленопритежателите. Най-важната дефинитивна особеност на тимарската система е запазването на пълната собственост на държавата върху поземлените владения. Различията между тях се определят от фискално-административния имунитет на техните притежатели. Тимариотите имат ограничени права да събират в своя полза част от парично-натуралните задължения на селяните. Заимите и притежателите на хасове се ползват с пълен финансово-икономически имунитет в предоставените им доходоносни владения. Независимо от тези големи прерогативи зиаметите и хасовете не могат да се характеризират като типична феодална форма на земевладение в Османската империя, тъй като те са подвластни на силно централизирана съдебна власт. Друга особеност на ленните владения, която непреодолимо ги дистанцира от западноевропейския феод, е техният временен и пожизнен характер. Те могат да се наследяват само по мъжка линия, но при стриктното изпълнение на всички предишни договорни задължения.
Наред с мирийските земи през XIV—XV в. в Османската империя съществува и се развива частната собственост върху земята. Възникването на безусловното наследствено земевладение е свързано с политиката на османските владетели. Те раздават земя като частна собственост — мюлк, на членовете на султанското семейство, на особено заслужилите представители на висшата военноадминистративна прослойка на държавата и на наследниците на заслужилите военачалници, способствали за завоеванията в Мала Азия и Европа. Притежателите на мюлкови земи — мюлк-сахибите, нямат никакви служебни задължения към държавата. Те са пълни собственици на притежаваната от тях земя и могат да я купуват и продават. Въпреки неограничените права на мюлк-сахибите техните права върху земята подлежат през XV—XVI в. на потвърждаване от султаните.
Продължителната борба за установяване на пълна османска власт в Анадола води до възникването на преходна форма на собственост върху земята. Тя представлява симбиоза между системите мири и мюлк и получава наименованието маликяне-дивани. Тази система е най-характерна за Среден и Източен Анадол. Тя е разпространена в провинциите на Амасия, Кайсери, Сивас, Малатия и Токат. Системата маликяне-дивани представлява преходен етап в установяването на държавна собственост върху частните владения на анадолските бейове. По този начин мирно е завоювана значителна част от Анадола. Според установилите се договорни условия собственикът на земята има право да взема от раята, работеща във владението, от 1/5 до 1/10 част от доходите. Раята плаща на държавата всички полагащи се данъци, наричани дивани-хиссеси. Тази преходна двойственост на собствеността върху земята след установяването на пълната османска власт в Източен Анадол се трансформира в системата мири.
Характерът на аграрния режим в една или друга завоювана област се определя от заварените там конкретни политически и социални условия. В този смисъл представляват интерес поземлените отношения в някои грузински земи след завладяването им от Османската империя през XVI в. Там много бивши феодали доброволно преминават на страната на исляма. За смяната на конфесионалната си принадлежност те са наградени с правото наследствено да владеят земите си, които получават статут на юртлуци. Характерно за юртлуците е, че за разлика от другите завладени територии те се ползват с пълен фискален и дори съдебен имунитет. Беят ренегат е неограничен собственик на своите земи и има право да ги предава по наследство. Тази система утвърждава съществуването на потомствена феодална аристокрация. Същевременно тя привлича и други феодали да приемат исляма, като по този начин улеснява завладяването на нови земи. Подобно автономно управление и право за наследяване на управляваните като юртлуци санджаци е признато и на редица кюрдски бейове в Западен Анадол. Независимо от съществуващите временни и по-дълготрайни форми на частна собственост върху земята в Османската империя същността на нейните аграрни отношения се определя от мирийския режим.
За да се получи сравнително по-пълна представа за многообразните форми на владение на земята и на собствеността върху нея в Османската империя, задължително трябва да се анализира същността на вакъфите. Османските хроники отнасят възникването им към управлението на Орхан, който през 1348 г. основава първия вакъф в Бурса. Една година по-късно някой си Хамза бей строи в Изник джамия и имарет (благотворително учреждение). През следващите десетилетия са построени редица нови джамии и имарети в Изник, Йенишехир, Бурса, Галиполи и други градове.
Особено важно значение за изясняване съдържанието и същността на вакъфите имат документите, свидетелстващи за тяхното основаване през XV в. С прецизността си се отличава завещателният акт на Ибрахим бей от бейлика Караман, съставен през 1432 г. Ибрахим бей подробно описва всички свои имущества, които се трансформират във вакъфни. В списъка са включени села, поземлени участъци, бани, мелници, пазарни площади, градини, лозя и други имоти. От други документи с подобен характер се вижда, че вакъфно имущество стават още кервансараи, търговски обекти, безистени, мелници и др. Вижда се, че от гледна точка на имуществената характеристика на вакъфите те включват всякакъв вид доходоносни имоти. Материалната им същност е задължителна, за да могат те да изпълняват принципните си функции на благотворителност, милосърдие и човеколюбие. Основната морално-религиозна грижа на управляващите вакъфите е да поддържат култовите средища, за да могат правоверните мюсюлмани да изпълняват ежедневните си религиозни задължения. От казаното дотук следва, че вакъфът може да бъде квалифициран като фондация с религиозно-благотворително предназначение. Всъщност той е свойствена на османското общество форма на частна собственост.
Задължителните условия за конституирането на вакъф са следните: личността да изповядва исляма, да бъде свободна и да й принадлежи собствеността върху имуществото. Съществуват различни видове вакъфи. През първия период от изграждането и развитието на османската държава се създават вакъфи с обществено благотворително предназначение. Построените сгради са предназначени за социални, религиозни и културни цели. Това са джамии, училища, фонтани, болници, кервансараи и др. Постепенно все повече вакъфи се изграждат на базата на селската недвижимост.
Създаването на поземления фонд на вакъфите е свързано с дарителската дейност на султаните, на членовете на султанските семейства, на везирите и големите поземлени собственици. Те подаряват големи поземлени владения за вечно ползване на религиозните учреждения, джамиите, дервишките ордени, медресетата и др. Вероятно в началния период дарителската дейност, формираща ва къфите, има чисто религиозна мотивация и изглежда като индулгенция, опит за умилостивяване на Аллах за земни прегрешения. С течение на времето обаче вакъфирането на частни поземлени владения се практикува като презастраховка от държавните конфискации, тъй като според шериатските канонични правила светската власт не може да отнема имущество, принадлежащо на религиозните и подопечните им общественополезни и благотворителни учреждения. По тази причина не са редки случаите, когато притежателите на ленни владения се стремят да ги приватизират като мюлкова собственост, а след това ги предават на вакъфните учреждения.
През XVI в. се наблюдава засилен стремеж на притежателите на селска и градска недвижима частна собственост да я предават във владение на вакъфите. Финансово-административните и юридическите условия за създаване на религиозно-филантропските и обществени фондации обясняват нарастването на броя на вакъфите през шестнадесетото столетие. Както вече бе подчертано, най-привлекателното в случая е, че частната собственост е защитена от всякакъв вид държавна интервенция в нейния статут. Според шериатските традиции и законите дарителят фактически запазва прерогативите си на собственик върху даряваното имущество. Той има правото да го управлява непосредствено и това право се предава по наследство. На създателите на вакъфите и на техните наследници се осигурява получаването на 20 % от ежегодните доходи от дарените имоти.
Шериатските фондации възникват като богоугодни учреждения, но се занимават и с дела, които противоречат на ислямските канони. Фрапиращ пример в това отношение са лихварските операции на вакъфите. През 1561 r. 159 вакъфа предоставят от своите монетни фондове кредити в размер на 3 349 046 акчета при годишна лихва 10 %. Не са редки случаите, когато лихвеният процент варира между 15—20 %. Основните им доходоносни източници обаче не са лихварските операции. Техните приходи идват главно от производствената сфера чрез експлоатиране труда на непосредствения производител — селянин или занаятчия.
Сравнително точната и приемлива характеристика на аграрния режим в Османската империя през XV—XVI в. задължително включва изясняването на отношението и правата на непосредствения производител към основните средства за производство — земя, впрегатен добитък, оръдия на труда, семена и др. Сред изредените компоненти на селскостопанската производствена дейност решаващо е значението на земята. Изясняването на юридико-административните права на селянина върху земята и свързаните с тях социално-икономически и фискални отношения има съществено и дори решаващо значение за характеризиране на социалната анатомия на османското общество през XV—XVI в.
Отправна точка при изясняването на поставения проблем е най-съществената особеност на тимарската система — че спахиите тимариоти и представителите на провинциалната военноадминистративна и съдебна власт са притежатели на земята, но не и производители на продукция от нея. Следователно стопанисването на земята се осъществява от селяните мюсюлмани и немюсюлмани, които в социалната стратификация на османското общество се именуват рая („стадо“). Също така трябва да се подчертае, че през XV—XVI в. в Османската империя, независимо от формите на собственост и владение на земята, обработващите я селяни имат различни права върху нея.
Според каноните на шериата и светското законодателство султаните са смятани за собственици на земята и на подземните богатства. В качеството си на абсолютен собственик и разпоредител на земята султанът раздава служебни владения на всички хора, които изпълняват военноадминистративни и съдебно-религиозни задължения. Едно от най-важните условия при предоставянето на военни ленове е по-голямата част от тях да се предадат на раята за владеене и стопанисване. Тези владения на раята се наричат чифлици, или бащини. Като правило всеки чифлик обхваща земя, която може да се обработва с един чифт волове. Размерите им обаче зависят от конкретните природно-географски условия. Според качеството на земята се различават три категории чифлици. Към първата се отнасят чифлиците с 60 дьонюма (1 дьонюм е равен на 919,300 м2) земя. Във втората категория са включени чифлиците с 80—90 дьонюма земя, а в третата площта на чифлика варира от 120 до 300 дьонюма. При първоначалната спогодба за предоставяне на чифлика селяните плащат на тимариотите специална такса — тапу ресми, която често е в размер на костуемата цена на земята. В някои райони таксата тапу ресми е около 300 акчета. Според шериатското право и официалните светски закони раята се задължава прилежно и редовно да обработва своите чифлици, или бащини. В противен случай се плаша глоба. Ако само половината от чифлика остава необработваема, паричната санкция е 25 акчета. С течение на времето за подобно нарушение на договорните условия глобата от 50 акчета през втората половина на XV в. достига 300 акчета в края на XVI в. Освен финансови санкции тимариотите практикуват и конфискации на чифлиците, ако те не се обработват в течение на три години. В такъв случай спахията предава чифлика на друг представител на раята, който също е задължен да плати тапу ресми.
При условие, че раята изпълнява стриктно всички задължения, произтичащи от общите и провинциалните законови положения за притежание на даден чифлик, никой няма правото да отнеме чифлика и да лиши селянина от правото да го владее и предава по наследство за вечни времена. Обикновено наследяването става по мъжка линия, но и съпругата на починалия притежател на чифлика може да наследи своя съпруг при условие, че е в състояние да изпълнява всички договорни задължения. През XV в., ако наследяващите чифлика са само дъщери, спахията го предоставя на друг селянин при условия, фиксирани в законите. Към средата на XVI в. според аграрното законодателство на Сюлейман I Великолепни, ако единствената наследничка на починалия рая е дъщеря, тя получава правото да наследи баща си, но при условие, че отново се повтори първоначалната процедура за получаване на поземлено владение. С оглед запазването на целостта на поземлените владения на селяните османското законодателство забранява раздробяването им, когато наследниците са няколко. В такива случаи чифлиците трябва да се притежават и обработват съвместно от всички наследници.
Особено важни при анализа на аграрния режим в Османската империя през XV-XVI в. са правилната постановка и изясняването на въпроса за връзката между спахията и раята. Няма съмнение, че според османското законодателство спахията не притежава юридически права, лишаващи раята от лична свобода. Казано по-точно, селяните в Османската империя не са закрепостени към своите чифлици, или бащини. Следователно взаимоотношенията между спахията и раята трябва да се търсят в социално-икономическата и фискалната сфера. Те никога не се трансформират в извъникономическа принуда, санкционирана от общоимперско законодателство. Селяните се ползват от юридическо право със съгласието на спахията да напускат своите поземлени владения. В тези случаи те се задължават да заплатят определена такса, която се нарича чифтбозан. Тя варира от 50 акчета при Мехмед II Фатих до 300 акчета в края на XVI в. Има и редица други забрани, чието предназначение е да гарантират максималното ползотворно стопанисване на притежаваната земя, което в крайна сметка означава материална стабилност на провинциалната войска. Нито един представител на раята няма право да променя договорената със спахията форма на стопанска дейност. Така например, ако в регистрите селяните рая са посочени като скотовъдци, те не могат да променят гози поминък след сключването на споразумението тапу ресми.
Немалко историци османисти са привърженици на идеята за съществуването на крепостничество в Османската империя. Те обосновават своята теза с факта, че османското законодателство предоставя право на спахиите да издирват в течение на не повече от 10 години избягалите притежатели на чифлици и след откриването им насилствено да ги връщат в контрактуваните владения. През XV в. това правило се отнася до някои райони на Западен Анадол, където има недостиг на работна ръка. По времето на Сюлейман I Великолепни право да издирват и връщат избягали притежатели на чифлици придобиват и спахии от редица други провинции на империята. Този нов момент в аграрно-социалната политика на Високата порта се обяснява с нарасналия фискален гнет и опитите на раята да се избави от него чрез бягство от чифлиците и бащините. Независимо от наличието на такива законови разпоредби те не са задължителни навсякъде и нямат общоимперско приложение, както е в крепостна Русия, където селянинът законодателно е безусловно закрепен към земята, без да има каквито и да е права върху нея. За да бъдат парирани излишни преднамерени критични атаки, казаното по-горе може да бъде подкрепено от наличието на юридическо основание раята да притежава освен чифлика и недвижима частна собственост (мюлк) в ограничени размери. Тази частна собственост може да бъде лозе, зеленчукова или овощна градина, мелница, пекарна или друг вид доходоносен имот. Безспорно съществуването на такъв вид частна собственост е парадокс, който трудно се вмества в общата картина на социалната структура на османското общество през XV—XVI в. Същевременно трябва да се отбележи, че наличието на тази частна собственост дава основание на Високата порта да въведе системата на извънредните данъци — авариз.
При централизирания характер на поземлената собственост и на рентата формите и начинът на събиране на рентата задължително се регламентират от държавата. Вследствие на това рентата в Османската империя се идентифицира с данъка, следователно могат да се употребяват и двете понятия, като се има предвид пълната им тъждественост. Повинностите, които селяните изпълняват към спахиите, са фиксирани в законодателството на Мехмед II Фатих. При Сюлейман I Великолепни аграрното законодателство от предишното столетие се потвърждава и доразвива. Според традицията още от времето на селджуките и законодателството от XV—XVI в. в Османската империя се практикуват и трите вида повинности (ангария) — отработки, натурална и парична. През втората половина на XV в. преобладаващо значение имат натуралните данъци, които по принцип се плащат на тимариотите. Сред натуралните най-важен е десятъкът, на арабски юшур, или ашар. Той се плаща от мюсюлманите в размер на 1/10 част от различните продукти на селското стопанство — зърнени храни, памук, грозде, плодове, зеленчуци, мед, восък и др. Еквивалентът на този натурален данък при не мюсюлманите — зимми, се нарича харадж и мукасеме, т. е. поделен харадж, но за разлика от десятъка той е 1/3—1/2 от реколтата. Раята плаща и поземлен паричен данък, който при християните се нарича испенче (25 акчета от член на домакинството), а при мюсюлманите — ресм-и чифт (22 акчета). Няма сфера на човешката производствена дейност, която през XV—XVI в. да не е обхваната от османската фискална система. През втората половина на XVI в. се засилва процесът на комутация на натурално-трудовите повинности. Независимо от това и от факта, че ангарията не е в размери, водещи до деградиране на собственото стопанство на раята, все пак се налага да се анализира нейният механизъм на съществуване и формите на приложението й.
Липсата на продължителна и интензивна ангария през XV—XVI в. се обяснява с факта, че тимариотите спахии нямат последователен траен афинитет към развитие на собствено стопанство. Според османските закони селяните са задължени да работят 7 дни в годината безплатно в полза на тимариотите. Ангарията се изразява в строителство на жилища, хамбари, складове и плевни за спахиите и транспортиране на продуктите, събрани по линия на натуралните повинности, до складовите помещения или до пазара. В практикуването й се забелязват известни отклонения от общоприетите норми и законови задължения. В Източен Анадол, където дълго време се запазва полуплеменната организация на общество, ангарията често е по-продължителна и по-тежка, а в Източна Румелия въз основа на традицията през XV в. селяните често работят от 10 до 15 дни годишно безплатно в полза на спахията. Въпреки значението и ползата на ангарията през XVI в. спахиите вече предпочитат паричния еквивалент на безплатния труд.
За да получим по-пълна и сравнително точна представа за социално-икономическата характеристика на селското стопанство в Османската империя през XV—XVI в., е наложително да анализираме същността на ортакчийството (изполичарството). Наред с известните вече категории на селяните още през XV в. на базата на робската институция възниква нова прослойка, известна с името ортакчъ кулларъ, които в някои райони се наричат още кесимджии. Повечето от ортакчь кулларъ са военнопленници или насилствено колонизирани сърби, унгарци и българи, заселени край Истанбул, Бурса и други важни градове на империята. Селяните от тази категория са настанявани в огромните султански хасове, във владенията на видни сановници и във вакъфите. Според установените законови положения и традиции ортакчъ кулларъ получават земя, селскостопански оръдия, работен добитък и семена. Реколтата, след като от нея се приспадне стойността на семето, се поделя по равно между производителя и притежателя на земята. Юридическият статут на изполичарите е сходен с този на крепостните в царска Русия. Те нямат право да напускат обработваната земя и могат да създават семейство в своя социален кръг. Земята, стопанисвана от тях, може да се наследи със съгласието на нейния притежател. Единственото им предимство пред останалата рая е, че плащат по-малко данъци. Може би по тази причина към края на XVI в. тази категория селяни почти изчезва.