По голяма част от известните днес еугленови са свободно плаващи обитатели на стоящите сладки води, богати на органични вещества. Срещат се обаче и прикрепени единични и колониални форми. Малка част са паразити на водни животни.
Устройство на Euglena spirogira. 1 – стигма; 2 – парамилонови зърна; 3 – вакуола; 4 – ядро; 5 – хлоропласти; 6 – резервоар, вкойто се виждат корените на два флагелума, но само един излиза от канала и има двигателна функция (7).
Тялото на еугленовите е покрито с плътна пеликула от органичен произход, която обаче позволява метаболитни движения на тялото. Метаболитните движения на еугленовите са своеобразен начин на движение или по-точно пълзене върху субстрата. Характерна особеност е наличието на едно ампуловидно вдлъбване на предниия край на тялото, наречено резервоар, което се съединява с външната среда с тесен канал. В резервоара се излива каналчето на свивателната вакуола. Флагелумите са 1-2, рядко повече и излизат навън през канала на резервоара (фиг. 13). Пластидите, когато съществуват, са зелени, поради наличие на хлорофил и се наричат хлоропласти. Характерно за еугленовите с пластиди е, че те са единствените камшичести, които натрупват парамилон като резервна храна, който не се оцветява от йода и има вид на зърна с различна форма и големина. Съществуват обаче и безцветни видове, лишени от хлоропласти.
Характерен органоид за цветните еугленови е фоторецепторът, намиращ се в основата на по-дебелия флагелум, на нивото на червено обагрената стигма (фиг. 13).
Ядрото на еугленовите е единично, сравнително голямо, с централен кариозом. Твърде често хроматина му, е кондензиран в хромозоми, които се наблюдават добре и в интерфазно състояние.
Храненето на еугленовите е разнообразно. Освен типичното автотрофно хранене при еугленовите се срещат случаи и на осмотрофно и миксотрофно хранене (главно при безцветни видове).
При еугленидите размножаването се извършва предимно по безполов път чрез просто делене на две. Разделянето започва от предната част на тялото и преминава по цялата му дължина. Видовете спадащи към род Euglena могат да се делят както в инцистирано (палмеловидно), така и в активно състояние на животните.
Главно въз основа на строежа на флагелумите, ядреният апарат и хлоропластите, еугленовите се делят на няколко подразреда. Най-примитивни в морфологично и еволюционно отношение се считат видовете обединени в подразред Eutreptina. Чест обитател на бракичните и солени водоеми на Черноморското ни крайбрежие е Eutreptia globulifera.
Подразред Euglenina обединява оцветени и безцветни форми, притежаващи 2 флагелума, от които само един излиза от канала на резервоара и изпълнява двигателна функция. Към този подразред спадат и видове с плътна кутикула, образуваща тека или черупка с постоянна форма и големина (фиг. 14).
Видовете от род Euglena имат цилиндрично или вретеновидно тяло с един двигателен флагелум. Повечето видове са зелено оцветени поради наличието на хлорофил „а“ и „с“ в пластидите, но се срещат и такива, които са червено оцветени поради наличие на пигмента хематохром. Такива са например Е. sanguinea,. Е. hematodes и др., които се срещат по високите планини в България.
a – Euglena viridis; б – Euglena oxyuris;в – Phacus longicauda; г – Trachelomonas hispida.
При последния вид отвън се вижда целулозната черупка, снабдена с къси шипчета.
Често срещан вид в замърсени сладки води е Е. viridis (фиг. 14), който има вретеновидно тяло с дължина около 100 μm и много често при промяна на условията на средата образува специфични цисти, наречени палмели.
От безцветните представители на еугленовите най-често в сладките води се срещат видове от родовете Astasia, Реrапета и Anisonema. Те наподабяват външно еуглените, но са безцветни поради липсата на хлоропласти. Между тях има и голям брой паразити. A. bulgarica е чест паразит в храносмилателната система на ракообразните от p. Cyclops, открит и описан в България.
Род Phacus също е близък по организация до род Euglena, но притежава странично сплеснато тяло, неспособно да извършва метаболитни движения. В чисти води у нас (езера, язовири и др.) често се среща вида Ph. longicauda (фиг. 14)