Иво Андрич

Иво АндричАНДРИЧ (Andric), Иво (10.Х.1892, Долац, край Травник — 13.III.1975, Белград) — сръбски белетрист. Роден в Босна в семейство на занаятчия. На 2 г. остава без баща. Семейството обеднява, живее във Вишеград, на река Дрина. Андрич завършва гимназия в Сараево.

През 1912 следва философия в Загребския университет. Като член на националната революционна студентска организация „Млада Босна“ е арестуван от австрийските власти, затворен и интерниран (1914 — 1917). Завръща се в Загреб, където е един от организаторите на литературното списание „Книжевни юг“. През 1918 и 1920 излизат първите му книги „Ех ponto“ („От морето“) и „Nemiri“ („Вълнения“) — стихотворения в проза, които вече носят темите на творчеството му. След завършване на висшето си образование с докторат през 1924 в Грац, Австрия, Иво Андрич постъпва на дипломатическа работа.

През 20-те и 30-те години пише разкази, повести, новели — „Pul Alije Derzeleza“ („Пътят на Алия Джерзслез“) и др. Още в ранните си произведения показва обширни исторически знания, умения дълбоко да прониква в психологията на човека, да рисува ярки, запомнящи се образи. По време на II-та световна война създава романите „Na Drini cuprija“ („Мостът на Дрина“), „Travnicka hronika“ („Травнишка хроника“), „Gospodica“ („Госпожицата“), публикувани през 1945.

След войната е депутат в Скупщината, председател на Съюза на писателите на Югославия. Публикува статии, есета, очерци, разкази, повести — „Prokleta avlija“ (1954; „Прокълнатият двор“). Световна известност получават романите „Мостът на Дрипа“ и „Травпишка хроника“, разкриващи сложната и трагична съдба на народа на Босна, изпълнена със социални, национални и религиозни противоречия, породени от сблъсъка на 3 религии — православна, католическа и мюсюлманска. Разказвайки за своята Босна — един затворен свят, посредник между Запада и Ориента, Андрич достига универсалното чрез философско осмисляне на човешката съдба. Много от неговите образи (на водата, реката, моста) се превръщат във философски символ на вечността на живота въпреки неизбежността на страданията и смъртта и създават хуманистичното значение на неговото творчество.

През 1961 Иво Андрич получава Нобеловата награда за литература „за епическата сила, с която проследява темите и рисува човешките съдби от историята на своята страна“.