Съдебно-духовна организация

Османската империя е военнодеспотична и теократична държава. Правовият ред в нея се основава върху принципите и каноните на мюсюлманското религиозно право — шериата. Този факт определя първостепенната роля, която играят в държавата и обществото тълкувателите и познавачите на мюсюлманската правна система.

Кастата на служителите на култата, на неговите законоведи и емпирици, принадлежи към категорията на най-грамотната интелектуална прослойка на османското общество. Всички личности, включени в сферата на мюсюлманската юрисдикция и административен живот, преминават определени степени на просветно-образователна подготовка. Основните правила за четене и писане се усвояват в училищата, разположени до джамиите. След това обучението продължава в училища, където се задълбочават религиозната грамотност и култура. Центрове на висшето религиозно образование са медресетата, наричани още семание. На върха на тази образователна йерархия са осемте медресета, изградени от Мехмед II Фатих в Истанбул, и новопостроените от Сюлейман I Великолепни до джамията му Сюлеймание. Завършилите висшата степен на теологично образование условно се подразделят на две категории — законоведи и съдии. Първите имат привилегията да се смятат за единствените познавачи и тълкуватели на юридическите норми, произтичащи от Корана, предсказанията и преданията на Мохамед (хадисите) и на ранните арабски мюсюлмански теолози, основатели на мюсюлманските юридически школи. Влизащите в тази категория на привилегировани познавачи на шериатското законодателство се наричат мюфтии, тъй като единствено те имат прерогатива да дават десизивни консултации — фетви, по юридически въпроси и да преценяват дали едно или друго политическо решение и действие е в съответствие с предписанията и изискванията на шериата. Отговорите на мюфтиите по предварително поставените юридически казуси се дават в писмена форма, формулирани с думите “да” или “не”, което означава съответствие или несъвместимост с предписанията на исляма. Мюфтиите разработват нормите на религиозното право и го приспособяват към еволюцията на социално-икономическия и административно-политическия живот в империята. Авторитетът на мюфтиите се основава върху личните им духовно-интелектуални качества и не зависи от властта, тъй като те не й принадлежат. При Мехмед II Фатих се въвежда известна регламентация на положението на мюфтиите. Истанбулският мюфтия получава званието шейх-юл ислям, което буквално значи „старейшина на исляма“. С оглед укрепването на секуларативиото начало в управлението на империята Сюлейман I Великолепни изравнява в протоколната ранглиста шейх-юл исляма с великия везир и си присвоява правото да го назначава. Останалите мюфтии, каквито има във всички по-значителни градове, се назначават и контролират от шейх-юл исляма. Тази субординация в мюсюлманската клерикална организация в известен смисъл копира патриаршеската йерархия в Гръцката ортодоксална църква. Феноменът е без еквивалент в ислямската традиция. Той е възприет при Сюлейман I Великолепни като средство в безкомпромисната борба на османската сунитска държава срещу голямата религиозна и политическа опасност, която представляват сефавидски Иран и неговите последователи в Анадола — къзълбашите.

Според установената традиция шейх-юл ислямът не е член на Дивана, но всички значими религиозни назначения, като тези на кадиите и мюдеррисите — професорите в медресетата, са негово право. За да придобият законен характер, важните политически решения на султаните след XVIВ., трябва системно да получават санкцията на шейх-юл исляма.

Султанът няма никакви права по отношение на шериата. Той не може да подобри и модифицира някои негови принципи. Дори не е допустимо султанът да интерпретира решенията на шейх-юл исляма, въпреки че той, като халиф на всички правоверни мюсюлмани, го назначава и може да го лиши от поста му. Като компенсация за тези шериатски забрани либералната юридическа традиция в исляма признава на мюсюлманския суверен право на инициатива за съставяне и обнародване на светски закони — кануни. Те точно се лимитират в областта на държавното, конституционното, административното, финансовото и наказателното право. Светските закони не могат да заместят шериата или да му се противопоставят. Предназначението им е да допълват някои празноти в правопроизводството. Освен това османският султан има права и задължения на върховен съдия в империята. Този негов юридически прерогатив се материализира в правото на всеки поданик на империята да моли за султанска справедливост срещу неправомерни решения на местните съдилища и съдии. Петициите за подобна намеса се изпращат директно на султаните.

От средата на XVIв. шейх-юл ислямът става истински глава на всички учени богослови, мюфтии, мюлерриси и на учещите в медресетата, наричани софти. Числящите се към гази многообразна група се наричат с общото име улема, т. е. учени. Те са носители на правата на законоведи на шериата и “хора на религията”. Към тях се числят и имамите на джамиите, които обаче нямат право да издават фетви, тъй като са само ръководители на молитвените обреди на мюсюлманите. Освен това имамите са служители на култа, но се назначават от държавата.

Към улемата се числят и хората, които прилагат на практика законите — кадиите. Те обаче нямат право да издават фетви, тъй като са служители на държавата и по тази причина съставляват отделна организация. Съдебната организация в империята се възглавява от двама кадъаскери — румелийския и анадолския. Ръководството на съдебната система в азиатските владения на империята и в Египет се осъществява от анадолския кадъаскер, а съдиите в европейската част и в Северна Африка са подвластни на румелийския. Всеки от тях има компетенцията да назначава и уволнява кадиите в подвластните му провинции, с изключение на кадиите в някои от най-големите и почитани градове, които се назначават от великия везир.

Според правата и задълженията си включените в съдебната система се делят на пет категории. На върха на съдебната пирамида се намират кадъаскерите, кадиите на Истанбул, Одрин, Бурса, Кайро, Дамаск, Мека, Медина и още няколко града, където за кадии се назначават известни мюдерриси, т. е. професори по теология и религиозно право. Към втората категория принадлежат кадиите в Багдад, София, Пловдив, Белград и др. които се титулуват молли. Третата категория включва само петима кадии — инспектори в Истанбул, Одрин и Бурса, където има много султански вакъфи. Всички останали кадии влизат в четвъртата група, а петата степен се състои от нагибите, които са кадийски заместници. Те се занимават със съдебните дела в нахиите и някои малки кази.

Османските кадии се отличават от кадиите при другите мюсюлмански политически режими по своята ясно определена структура и основната си роля във функционирането на държавата. В рамките на своята съдебно-териториалпа единица съдията разполага с изключителни права в областта на съдопроизводството, което се осъществява както на базата на светските закони — кануни, така и при стриктно спазване на предписанията на шериата. Задължително трябва да се подчертае, че юрисдикцията, осъществявана от кадиите, се отнася най-вече до мюсюлманите, тъй като османската държава предоставя известна съдебна автономия в областта на гражданското и наказателното съдопроизводство на своите немюсюлмански поданици. На всички зимми — подчинени немюсюлмани, обаче е позволено да се обръщат към кадиите, особено в случаите, когато ищците и обвиняемите принадлежат на различни конфесионални общности. Това право се превръща в императивно задължение, ако в съдебните процеси от етникорелигиозен характер е замесен мюсюлманин.

Кадиите изпълняват и функциите на нотариуси, които могат да дават законна санкция на всички частни казуси. Освен юридически прерогативи те имат пълни права на местни администратори. Кадиите контролират поддържането на всички обществени сгради, които се намират под прякото им подчинение — джамии, медресета, бани, кервансараи и др. Те са отговорни за изправното състояние на укрепленията, пътищата и мостовете в районите на съдебната им компетенция. Решаваща е ролята на съдиите за нормалното функциониране на социално-икономическия живот в градовете, където резидират. Те са необходимо звено в предаването на разпорежданията на централната власт, адресирани към провинциалната администрация. Кадиите контролират събирането на доходите от хасовете и движението на земята, като утвърждават тапиите, издавани от спахиите. Те оформят сделките за покупка и продажба на имоти.

През XIV—XVВ. кадиите се издържат от тимари и от събираните съдебни такси. Когато започва деградацията на Османската империя, те стават податливи на корупция. С оглед ограничаване на това явление след Сюлейман I Великолепни се установява система на заплати, определени от централната власт. Като правило кадии могат да стават само хора с теологично образование, но в края на XVIIВ. кадийските длъжности започват да се купуват.