Административно устройство на Османската държава. Провинциална власт.

Както и другите сфери на изграждането на османската държава, развитието на нейната административна структура също се подчинява на позитивната еволюция, която придобива завършен характер през втората половина на XVIв. Още през XIVв., когато започва териториалното разширяване на османската държава, на преден план излиза проблемът за нейното административно устройство. Той е в неразривна връзка с практиката на раздаване на военни ленове. При Орхан всеки от тимарите, предавани на крупните представители на господстващата класа, независимо от своята големина е самостоятелна административни единица, наречена санджак. Казаното няма универсално значение, тъй като невинаги османската държава въвежда директно своята администрация в завладените земи. Някои от тях получават статут на васални и в тях не се установява тимарската система.

Санджакът се налага като основна административна единица в Османската империя. Той е възглавен от санджакбей, който е преди всичко командир на спахийската конница, намираща се на територията на подвластната му провинция. Военните правомощия на санджакбея се символизират от знаме (на арабски — санджак или лива) с една конска опашка. Санджакбейовете имат и административно-икономически задължения. Те контролират и гарантират нормалното функциониране на администрацията и на търговско занаятчийската дейност в градовете.

Организационната схема на управление в провинциите е копие на централната административна власт. Провинциалният управител реализира своята власт с помощта на диван, на финансовите служители и на независимите от него съдии. Според документалните източници за огромната си власт и отговорност санджакбейовете получават годишно възнаграждение от 200 000 до 600 000 акчета.

Бейлербейството е висша административна единица в Османската империя. При Мурад I се създава първото бейлербейство за военноадминистративното управление на европейската част на османската държава. Първият бейлербей на Румелия с Лала Шахин паша през 1362 г., а след него през 1375 г. е назначен Тимурташ. При Баязид I през 1393 г. е учредено бейлербейство Анадол. Отначало бейлербействата са две. Вследствие на огромните завоевания и раздробяването им според стратегическите потребности техният брой непрекъснато нараства, като от около двадесетина в края на управлението на Сюлейман I Великолепни в началото на XVIIв. те са 32, а санджаците — 279. След 1590 г. бейлербействата започват да се наричат еялети.

Някои от еялегите в Анадола имат характер на наместничества, предназначени за султанските синове. Такива са Маниса, Кютахия, Трабзон и др. На прекия наследник принадлежи санджакът Маниса, разположен най-близко до столицата. Това се прави с цел да успее наследникът възможно най-бързо да заеме престола след смъртта на баща си, а и неговите братя претенденти да не могат да му попречат.

Висшите административни единици се възглавяват от бейлербейове, които притежават титлата „паша”, а след Сюлейман I Великолепни попадат в ранглистата на везирите. Символът на авторитета и властта им е знаме с две конски опашки. Годишното възнаграждение на бейлербейовете варира от 600 000 до 1 000 000 акчета. Основното им задължение е поддържането на добър ред и боеспособност в подразделенията на спахийската конница, които са разположени в подчинените им санджаци. Бейлербейовете са подпомогнати в своята многообразни и трудоемка дейност от съвещателен орган — диван, и от редица служители. За финансите отговарят служители, които са пряко подчинени на башдефтердаря от столицата. Учреждението на сипахиязъджъсъ регистрира спахиите от съответния еялет. Службите на дефтеркяхисъ и на тимардефтердар отговарят съответно за зиаметите и тимарите. Специален служител — мевкювджи, отговаря за събирането в полза на фиска на доходите от вакантните ленове. Съдебната власт в бейлербейството има собствена, независима от бейлербея йерархия и е пряко подчинена на централните съдебни инстанции.
Мандатът на провинциалните управители обикновено е кратък — често по-малко от три години. Целта на тази административна политика и практика е да не се допусне стабилното установяване в даден район на военноадминистративната власт на една или друга личност.

Еволюцията на административната организация на империята завършва през XVIB. при Сюлейман I Великолепни. Той реорганизира империята, като я разделя на еялети, санджаци, кази и нахии. Казите са съставните административни единици на санджаците. Във всяка каза има по един кадия, който представлява централната съдебно-религиозна власт. Някои от по-големите кази се подразделят на нахии, т. е. големи общини. В казите, където има повече султански хасове, се назначава войвода, който управлява султанските хасове.

В процеса на налагане на османското господство и до пълното усвояване на огромните територии на Балканите султанското правителство често запазва християнските органи на властта по места. Обикновено това става в районите, където няма частни феодални владения. С правото на местно самоуправление се ползват селяните скотовъдци, поселенията на войнуганите и други категории селяни, които изпълняват военни повинности и ангария. Начело на неголемите райони, които включват няколко села, стоят князе и войводи. Скотовъдните общини също се възглавяват от князе катунари, които често владеят малки тимари и участват във военните походи със своите отряди, състоящи се от селяни общинници. Князете и войводите посредничат между селяните и османските власти. Те отговарят за своевременното стриктно внасяне на данъците в държавната хазна, както и за реда и спокойствието в подвластните им селища. Местни християнски власти съществувате планинските райони на Южна Сърбия, в Смедеревския санджак, Срем, Банат и Бачка. Освен в сръбските територии местни християнски власти има в Македония, Босна и Херцеговина. Особена група сред князете представляват племенните вождове в Черна гора и в Южна Сърбия. Те притежават цялата власт в общините. Наред с областите с османска администрация през XV—XVI в. в състава на империята влизат и територии, в които не се въвежда тимарската система. Там се изпращат управители, финансови чиновници, съдии и немногобройни войскови подразделения. Задължението на провинциите с такъв статут с ежегодно да изпращат в султанската хазна трибут, равностоен на данъците, събирани от населението. Тези провинции се наричат салиянели, тъй като управителите им получават годишно парично възнаграждение — салиянс. Типичен пример е Египет. Неговият паша изпраща ежегодно в Истанбул трибут, койго варира от 400 000 до 800 000 златни монети. Той е придружаван от натурални доставки, като ориз, захар, плодове и зеленчуци, предназначени за двореца. Отделно за арсенала се доставят корабни въжета, кълчища и селитра.

Другите арабски провинции на Османската империя имат аналогичен статут, изключващ истинска османизация на местните институции. Все пак в някои части на Ирак и Сирия е въведена тимарската система. В бейлербействата Алжир, Триполи и Тунис местните еничарски формирования много бързо налагат автономно управление. В тях се запазва предишният административен и социален режим. Местната знат избира своите управители, наричани бейове или дейове.

В планинските части на империята, населени с помадски племена, труднодостъпни за контролиране, Високата порта установява автономен режим, който се реализира от традиционните племенни вождове. Такъв статут имат около тридесет местни политически формирования в Армения, Кюрдистан, туркмените край Сивас и Адана, клановете на гегите в Северна Албания. Всички обаче са интегрирани в рамките на едно или друго бейлербейство. Наред с тях има провинции, които запазват изцяло своята предишна политическа специфика, и техният васалитет към Високата порта често е ефимерен и конюнктурен. Такъв е статутът на Мека и Кримското ханство.

В състава на Османската империя влизат и васални християнски владения като Влахия, Молдова и Трансилвания, търговската република Рагуза и Черна гора. В отвъддунавските васални княжества местните боляри избират своите войводи, които след това се утвърждават от султана. Тази форма на автономност се компенсира чрез изплащане на годишен данък — харадж, и евентуална военна помощ, когато Високата порта поиска това.