Централна власт султанът – тиранин, деспот

Още с възникването си османската държава има характер на ранносредновековна военнодеспотична монархия. През 1517 г., след завладяването на Кайро и пленяването на последния абасидски халиф, султаните се самооторизират да бъдат не само светски господари, но и духовни водачи на всички мюсюлмани, живеещи на територията на Османската империя. Основен направляващ принцип във вътрешната политика на всички османски владетели от втората половина на XIV до края на ХVI в. е безпощадната борба с всякакви движения — социални и политически, които заплашват или поставят под съмнение централизма и единството на държавата.

Прерогативите на неограничената абсолютна власт на султаните се определят от традициите, шериата и светското законодателство. Преди всичко султанът е главнокомандващ на армията, призвана да води свещена война срещу неверниците и да покорява и завоюва земите им. Тази войнствена идеология определя всички първи актове и обряди, които извършва новият султан. Традиция, а в повечето случаи става задължение за султаните при заемането на трона на първо място да възнаградят с определени парични средства еничарите и дворцовата кавалерия за това, че подкрепят новия султан и се радват на неговото възцаряване. Когато наследникът на Сюлейман I — Селим II се опитва да наруши тази традиция, недоволството обхваща всички еничари и те са готови да се разбунтуват. Само след като са раздадени по 2000 гроша на всеки еничар и по 1000 гроша на всеки кавалерист, недоволството не прераства в бунт.

Според ислямската традиция още през първите дни от царуването си много тържествено новият султан отива до джамията “Света София”, където участва в петъчната молитва. Особено значение в цялата церемония има поклонението пред гроба на Еюб, който според преданието е един от близките спътници и последователи на пророка Мохамед и след смъртта си е погребан в предградията на Константинопол, на брега на Златния рог. В “Света София” протича обрядът опасване със свещения меч на Осман. С това новият султан е признат за принадлежащ към поколенията на османските владетели. След това следва визита на гробниците на неговите прадеди.

В унисон с повелите на исляма по обратния път към двореца султанът задължително минава покрай еничарските казарми, където един от командирите на еничарска стрелкова рота му поднася чаша шербет. След като изпива шербета и напълва догоре чашата със златни монети, султанът произнася традиционната фраза: “Ще се срещнем в страната на Златната ябълка”. Това означава обещание за скорошен поход на Запад за завоюване на нови християнски земи, които османците алегорично наричат “Златна ябълка”.

Със заемането на трона султанът се посвещава на ефективно управление, като подменя изцяло или частично личностите, отговорни за върховната власт в държавата. За бързото популяризиране и утвърждаване властта на новия султан имамите на джамиите са задължени в петъчните молитви да споменават името му. За официалната церемония, посветена на заемането на трона от новия султан, предварително се предупреждават провинциалните управители, кадиите и чуждите дворове. Ако суверените в Европа не приемат подобаващо приносителите на голямата новина, това се приема като достатъчно основание за обявяване на война. В това отношение типичен е примерът с османския вестоносец, който пристига в Буда, за да съобщи за възцаряването на Сюлейман I. Унгарският крал вместо да му устрои тържествен прием, заповядва да го хвърлят в тъмница. Реакцията на турския султан е бърза и ефикасна — османската армия започва война с Унгария, която в крайна сметка завършва с покоряването на държавата.

Султаните прилагат своя авторитарен режим, като се възползват от неограниченото си право да назначават и свалят от длъжност всички личности, възглавяващи централните държавни учреждения. Султанът назначава висшите държавни служители със специални заповеди, наречени берати, в които се конкретизират техните функции и се определя възнаграждението им. Въпреки неограничената си власт върху живота и имота на своите поданици султаните никога не са сигурни за трона и личния си живот. Цялата политическа история на Османската империя през XV—ХVI в. е свидетелство за дворцови покушения и преврати, които най-често завършват с кръвопролитие и жестоки убийства.

Борбите за престола винаги дестабилизират вътрешно държавата и отслабват нейните възможности за водене на завоевателни войни. Това е основният мотив, който дава повод на Мехмед II да издаде през 1478 г. чудовищния по своята жестокост закон, според който заемащият трона султан има право да избие всичките си братя, за да няма друг претендент за трона. Колкото и варварски да изглежда този закон, той е наложен или по-точно предизвикан от вековната династическа борба, която се води по правилата на джунглата въпреки наличието на придобила законен характер традиция — тронът да се наследява от първородния син на султана. Законът за братоубийството обаче още повече засилва борбата за трона между синовете на султана. По тази причина през 1617 г. е въведено ново правило за наследяването на султанския трон от най-възрастния жив член на Османската династия. За да се предотвратят евентуалните заговори за преждевременно сваляне и заместване на управляващия султан, той държи всички свои сродници, които имат право да го наследят на трона, в специална част на двореца, наречена кафез. Там в уединение и изолация в течение на дълги години бъдещите престолонаследници се отдават на плътски наслаждения, деградират физически, морално и духовно. С това се обяснява неоспоримия факт, че на султанския трон се изреждат безволеви личности, които често са играчка в ръцете на феодалната върхушка, еничарите и дворцовата камарила.

Един от щекотливите въпроси на османската история, на който трудно може да се даде задоволителен отговор е за същността на султанската власт. Ако подходим към този проблем от позицията на предубедеността и негативната емоционална пристрастеност отговорът не е труден — султаните са деспоти, тирани и личности, лишени от най-елементарни човешки добродетели. Без да се впускаме в излишно цитиране на авторите на подобни характеристики, адресирани към османските султани, само можем да кажем, че те принадлежат към християнската антиосманска историческа школа. Съзнателното игнориране на фактите и явленията от дейността на султаните, непознаване или пренебрежение към основните канони на исляма, определящи личностното и политическото поведение на османския владетел, са най съществените недостатъци на авторите от тази историческа школа.

Колкото и парадоксално да звучи, през първите столетия от съществуването на Османската империя султаните не могат да управляват само според своите капризи, стоейки над законите. Османският султан, както всички мюсюлмански владетели, не трябва да управлява и действа в противоречие с неприкосновените принципи на шериата, които регламентират неговия обществено политически и личен живот. По-общо казано той трябва да държи сметка за стабилността и авторитета на имперската идея, чийто основен източник е ислямът. Сюлейман I Великолепни се старае през цялото си управление да бъде олицитворение на идеала за най-справедлив светски и духовен владетел както към своите мюсюлмански, така и към немюсюлманските си поданици. Моралните си задължения и принципите на поведение и управление Сюлейман I Великолепни възприема и разглежда в неразривна връзка с потребността от просперитет на раята, която според него е гаранция за могъществото на държавата. Тези свои разбирания той въплъщава в множество разпоредби, които се отнасят непосредствено до живота и имота на обикновените поданици на империята. Сюлейман I Великолепни изпраща в провинцията специални тайни агенти, които инкогнито да контролират стриктното спазване на неговите разпоредби.

Шериатът и ислямските традиции повеляват суверенът да управлява и се отнася великодушно и с благожелателност към всички поданици на държавата. Тези негови задължения се проявяват чрез създаване на различни религиозни фондации и организиране на благотворителни учреждения и дейности. Със султанска повеля често на бедните се раздава милостиня. Всичко това отговаря на религиозните задължения на султана, но едновременно е израз на незадължителен либерализъм. Колкото и да изглежда неограничена и деспотична, властта на османския владетел, шериатските норми и традиции моделират поведението му до най-незначителните жестове и думи при различни обстоятелства. Ако той си позволи силно да се отклони от трасирания път, рискува да предизвика задвижването на традиционния механизъм на социално-политическия антиправителствен бунт. Тази възможност за въздействие върху султанската власт има най-вече населението на столицата, където в случаите, породени от изброените обстоятелства, действат заедно — народ, улеми и еничари. Разбира се, казаното относно султанската власт и нейните прерогативи не трябва да се абсолютизира. По-скоро следва да се приеме като опит за нетрадиционно историческо мислене.

Няма коментари - Остави коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>