Финалната криза и падението на Баязит II (1511-1512)

Последните години от управлението на Баязид II се характеризират с изключително напрегната борба за трона между неговите наследници. Още през 1509 г. принц Коркуд, човек повече почтен отколкото политик, недоволен от назначението си в Амасия и бидейки в конфликт с великия везир Ха-дим Али паша, напуска страната и се заселва в Египет. Управляващият в Караман принц Шахиншах поддържа тесни контакти с шиитите и с иранския шах. Същото поведение демонстрира и Мурад, син на принц Ахмед. Селим, който не е непосредственият наследник на трона, но е най-способният от султанските синове, е сериозно загрижен за бъдещето на империята. Когато синът му Сюлейман е преместен като управител от Болу в Кайфа, той го последва и там отправя предизвикателното искане — да му бъде предоставен санджак в Румелия. След бащиния отказ, поддържан от своя тъст — кримския хан Менгли Гирай, през март 1511 г. начело на солидна армия Селим потегля към Одрин. Така той се включва в започналата династическа борба.

От своя страна, Ахмед и Коркуд вече приближават столицата. Селим успява да издейства назначението си на административен пост в Румелия и, като се възползва от отсъствието на султана,
влиза в Одрин. Баязид II приема този факт като изключително предизвикателство и поради отсъствието на великия везир, поддържащ Ахмед, сам тръгва срещу своя син. Разбива войските му на 3 август 1511 г. и го принуждава да се оттегли в Крим. Ахмед възприема създалото се положение като благоприятно за влизане в Истанбул, където да се обяви за престолонаследник. Еничарите, които смятат претендента за скъперник и некомпетентен, го отблъскват от столицата. Той се обявява за султан и се оттегля в Анадола, където превзема гр. Караман. С това си действие Ахмед става още по-нeпопулярен в обществото.

Династическата борба е съпроводена и от масов бунт на шиитските маси в Анадола. Още на 9 април 1511 г. започва тяхното въстание около гр. Анталия. Няма съмнение, че важна роля за избухване на въстанието изиграват интригите и подстрекателството на иранския шах Исмаил. Въстаналите отначало се насочват към Бруса, но са отблъснати на изток. В края на юни 1511 г. те се установяват между Кайсери и Сивас, където на 2 юли 1511 г. се води сражение, в което е убит водачът на въстаниците — Карабъйъклъоглу Хасан Халифе. След поражението шиитите без сражения се оттеглят на иранска територия.

В началото на 1512 г. шах Исмаил успява да подбуди нов бунт на шиитите в Анадола. Още при първото стълкновение с правителствените войски въстаналите ги разгромяват. Това предизвиква спонтанно недоволство в средите на еничарите, според които междуособиците облагодетелстват неправоверните шиити. Те смятат, че вина за това имат всички претенденти за трона, освен Селим. Когато научават, че той отново се е върнал в Румелия, през март 1512 г. те се разбунтуват и поискват от султан Баязид II да признае за наследник на трона Селим. Султанът е принуден да отстъпи. Той поканва своя син в столицата. Селим пристига в Истанбул на 19 април 1512 г. След едноседмични преговори, подкрепен от еничарите и населението на столицата, Селим постига своята цел — Баязид II абдикира в негова полза на 24 април 1512 г. Изморен и изтощен, на 10 юни 1512 г. възрастният султан умира по пътя за заточението си в Анадола.

Селим I заема султанския трон след неимоверно напрегната политическа борба и в обстановка на силно усложнени взаимоотношения между сунити и шиити. По това време империята изпада в криза, която е най-тежката след разгрома при Анкара през 1402 г. Новият султан трябва бързо да преодолее кризисните явления в империята и да намери максимално точни измерения и посока за военнополитическата стратегия на Османската империя.

Няма коментари - Остави коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>