Превземане на Константинопол

В Османската империя става практика смъртта на султаните известно време да се крие, за да се избегнат възможни междуособни борби и политически размирици. В случая с Мурад II има опасност от бунт на еничарите и от опит на Византия да противопостави на Мехмед II претендента Орхан. Тези са основните причини, поради които едва на 18 февруари 1451 г. след официалното встъпване във властта на новия султан е разпространена вестта за кончината на Мурад II.

Много противоречиви и разнопосочни са хроникалните сведения за Мехмед II като личност и държавник. Все пак най-общата характеристика го представя като силна личност. Детето Мехмед трудно се поддава на образование и възпитание. В юношеството си той е волнодумец. Без да се приобщава към идеите и принципите на Ренесанса, Мехмед II мислено и чувствено е отворен към света. Проявява интерес към постиженията на съвременната му цивилизация. Заповядва да му бъдат преведени произведенията на гръцките и западноевропейските автори. Задълбочено се интересува от християнската религия с цел по доброто й опознаване.

Политическото му мислене е подвластно на идеите за изключително авторитарен режим. Значението на своята власт той вижда в реализирането на имперски цели. Завоюването на византийската столица — отколешна мечта на Османската династия, за него е необходимост, която ще осигури бъдещото хармонично развитие на държавата. Мехмед II е привърженик на идеята за синтез на трите цивилизации — османо-турска, мюсюлманска и византийска. Целият му съзнателен живот е подчинен на пристрастието му да води завоевателни войни. В борбата за постигане на своите цели той не признава никаква милост. Ако трябва да се даде най-обща оценка за Мехмед II, няма съмнение, че той е легендарна фигура в историята на Османската династия.

След като заема престола, Мехмед II води много благоразумна и предпазлива политика. За да избегне възникването на политически вълнения в страната, запазва Джандарлъ Халил паша на поста “велик везир” въпреки неотдавнашните им лоши взаимоотношения. При Мехмед II се налага политиката на дипломатично туширане на противоречията във върховната власт в държавата.

Управлението на Мехмед II започва в една сравнително спокойна за Османската империя европейска политическа атмосфера. Султанът възобновява всички споразумения, сключени преди него с основните сили на християнския свят. На 10 септември 1452 г. с Венеция е подписано специално споразумение за установяване на мирни отношения между двете страни. Новият византийски император Константин XI получава през април 1451 г. тържественото обещание на Мехмед II, че договорите между техните предшественици ще се спазват добросъвестно. Султанът разрешава отпускането на годишна рента от 30 000 дуката за пребиваващия във византийската столица Орхан. Деликатността в поведението на Мехмед II цели да успокои византийците и до известна степен да притъпи тяхната бдителност.

В началото на своето управление Мехмед II среша най-сериозни трудности в Анадола. Там най-отявлемият и последователен противник на Османската династия е караманският емир Ибрахим, който още по време на междуцарствието отхвърля васалната си зависимост от империята. Той успява също така да провокира бунтове в районите на Ментеше, Айдън и Гермиян и лично участва в атаките на Анталия. Първите османски операции срещу Ибрахим са неуспешни. Тогава начело на армията застава Мехмед II и съпротивата на караманския емир е сломена. Отново са възстановени предишните договорни задължения на Ибрахим към султана. След установяването на ред и спокойствие в Анадола Мехмед II може изцяло да се посвети на старата си мечта — завоюването на Константинопол.

Портрет на Мехмед II Фатих от Джентиле Белини, XV в.
Портрет на Мехмед II Фатих от Джентиле Белини, XV в.

В средата на ХУв. Византийската империя е жалко подобие на някогашната могъща държава. Твърде ограничените й остатъчни териториални части, вклинени в Османската империя, са анахронизъм, осъден от историята на пълно изчезване. Завоюването на византийската столица е наложително за гарантиране на безпрепятствената комуникация между азиатските и европейските части на Османската империя. Наред е тази чисто прагматична цел актът би превърнал османската държава в световна империя.

След завръщането си в Одрин Мехмед II започва подготовка за обсада на Константинопол въпреки опозицията на великия везир Джандарлъ Халил паша. От военна гледна точка най-ефективното начинание на султана е изграждането на система от укрепления на север от града, на европейския бряг на Босфора. Нейното строителство е поверено на трима везири, които трябва да го приключат за своя сметка. Те събират над 6 000 строители и на 15 април 1452 г. започва грандиозното строителство. То продължава четири месеца и е завършено на 31 август. Новата крепост, наречена Румелихисар, е построена в най-тясната част на Босфора, където ширината достига 660 м. Завършването на крепостта затваря достъпа на плавателни съдове от Черно море до Константинопол, тъй като топовете, разположени в двете крепости — Румелихисар и Анадолухисар, могат да осъществяват преграден огън. Преминаването на всички кораби през Босфора става само с разрешението на османския командващ крепостите и след като са платили определена такса. Султанът напуска строежа на 28 август и в течение на три дни изучава фортификациите на Константинопол. След завръщането си в Одрин той специално изучава проблемите на артилерията. Негов съветник и консултант е един унгарец, изключително добре запознат с артилерийското дело. Под ръководството на султана унгарецът проектира и отлива нови модели топове, които са огромни и далекобойни. Именно те изиграват голяма роля за пробиване на крепостните стени на византийската столица. Едновременно сусъвършенстването на артилерийската мощ Мехмед II изгражда много силен флот, който по традиция се намира под командването на саджакбся на Галиполи.

Строителството на Румелихисар показва нескритите намерения на османците. Византийският император Константин XI протестира, но никой не се съобразява с неговите възражения. Той заповядва в столицата веднага да бъдат събрани хранителни запаси и да се ремонтират някои крепостни стени.

През 1452 г. императорът изпраща своя брат Йоан да търси помощ от западните сили и римския папа. Венеция и Генуа обаче предпочитат да поддържат добри търговски връзки с Османската империя, а не да се намесват в назрява-
щия османо-византийски конфликт. Неаполитанското кралство изпраща в Егейско море флотилия, но след време тя е изтеглена. Папата смята, че е настъпил изгоден момент за практическо реализиране на унията, сключена във Флоренция на 6 юли 1439 г. В отговор на византийските апели на 26 октомври 1452 г. в Константинопол пристига папският легат кардинал Исидор, бивш митрополит на Москва, който е известен като страстен привърженик на съюза между католицизма и православието. След продължителни преговори на 12 декември 1452 г. в църквата “Света София” тържествено е подписана новата уния. Присъстват императорът и целият двор. Във Византия вече няма силна опозиция срещу унията, но актът на подписването й е безсмислен, тъй като римският папа не е в състояние да организира кръстоносен поход срещу османците, дори искрено да желае това. Предишният ентусиазъм и въодушевление в Европа отстъпват място на унинието и отчаянието. Никой вече не се осмелява да воюва срещу всесилните османци, които господстват над почти целия Балкански полуостров.

Румелихисар
Румелихисар

Населението на Константинопол, макар да е изправено пред гибел, изразява фанатичната си привързаност към православната вяра и реагира остро срещу новата уния. Не само обикновените хора, но и част от влиятелната върхушка на византийското общество заемат категорично отрицателна позиция. Ненавиждащите съюза между Рим и Константинопол са свидетели как католическите Венеция и Генуа, тясно свързани с папата, завладяват част от византийските земи и със силата на оръжието се опитват да провеждат католическа асимилация на православното византийско население. Италианските търговски републики са и най-злите противници на Византийската империя в нейната външна търговия. За силата на ненавистта към унията свидетелстват думите, казани от началника на византийската артилерия Лукас Нотарас, комуто принадлежи най-главната роля в защитата на Константинопол. Той заявява лублично, че предпочита да види столицата под властта на турската чалма, отколкото на папската тиара.

През февруари-март 1453 г. азиатските и европейските контингенти на османската армия, между които има и сръбски подразделения, са концентрирани около византийската столица. Тежкобойните далекобойни топове заедно с обсадните машини също са разположени на съответните позиции. На 2 април пристига и султан Мехмед II, с което приключват обсадните действия на османците около Константинопол.

Според различните данни сухопътната армия, обсаждаща византийската столица, наброява 150, 250 и даже 400 000 човека. Подразбира се, че цифрите силно са преувеличени. Според османските данни флотът разполага със 150, а според византийските източници — с 420 големи и малки бойни и транспортни съдове. Срещу тази огромна сила византийската столица може да противопостави едва 9—10 000 човека, от които 3—4 000 са чужди наемници. След започването на обсадата Венеция изпраща малка флотилия, натоварена с войници и провизии, но тя не може да проникне през османската обсада. В края на март 1453 г. папата за своя сметка наема три генуезки кораба, които, натоварени с провизии и муниции, отплуват към византийската столица. Осезаема военна помощ на византийците оказва генуезкият отряд от 700 човека, командван от смелия Джовани Джустиниани, който пристига в Константинопол на 29 януари 1453 г. На Джовани Джустиниани е поверена защитата на крепостните стени, тъй като той е всепризнат специалист в тази област. Положението на града се усложнява от силната вражда между венецианските и генуезките колонии. Много често генуезците предават общохристиянската кауза. Освен това те владеят констангинополския квартал Галата, на северния бряг на Златния рог, и са повече в услуга на Мехмед II, отколкото на бранителите на византийската столица.

Основната грижа на защитниците на града е да не позволят на османските кораби да проникнат в Златния рог и оттам да атакуват градските стени, които в това място са най-слабо защитени. За целта византийците използват прочутата желязна верига, която прегражда устието на залива. Големи усилия са положени и за защита на Константинопол откъм сушата. За нещастие на защитниците тежките гюлета, изстрелвани от турските топове, разположени по укрепленията на Румелихисар, разрушават непристъпните някога стени. Нанесените сериозни щети на крепостните стени обнадеждават османците и на 18 април те започват първата атака на Константинопол. Тя завършва с неуспех и със значителни загуби за османците. Тогава Мехмед II решава на всяка цена да прехвърли в Златния рог част от корабите си. Невъзможността да се
използва водния път заставя султана да замисли смел план — планираната операция да се осъществи по суша. През нощта на 22 април по предварително подготвена дървена пързалка, за която генуезците доставят масло и свинска мас, ок. 70 военни съда са спуснати в Златния рог. Те започват обстрел на градските стени и жилищата зад тях. Въпреки това населението на града героично се отбранява. Османците се опитват с още две масирани атаки — на 7 и 12 май, да завземат столицата, но остават само с големи загуби.

Неуспешните атаки и затегналата се обсада на византийската столица са причина за униние и опити за брожение сред османските войски. Разпространяват се лъжливи слухове за приближаване на унгарски войски към Константинопол и на венециански флот към Проливите. Султанът е принуден да свика военен съвет. На него великият везир Джандарлъ Халил паша, който по всяка вероятност не безкористно има благосклонно отношение към гърците, предлага да се снеме обсадата, в противен случай според него срещу османците ще бъде организирана общохристиянска коалиция. Неговият съперник — везирът Саган паша, убеждава султана да не се отказва от щурма. Мехмед II решава да продължи обсадата. Решителният щурм на града е определен за 29 май 1453 г. На войниците е разрешено в течение на 3 дни да опустошават и грабят византийската столица. Това обещание се превръща във велик материален стимул, който въодушевява османските войници на 29 май да атакуват града с изключително настървение и ожесточеност. Тежките гюлета, изстреляни от турските топове, пробиват крепостните стени. Атакуващата сухопътна войска прониква в града. В неравна ръкопашна битка загива императорът, а Джовани Джустиниани е тежко ранен и не може повече да се бие. Убити са много защитници. Главата на убития император е доставена на султана. Той заповядва да я поставят на видно място, за да се убедят защитниците в гибелта му. След това главата на Константин XI е балсамирана и щафетно препращана от един мюсюлмански владетел на друг, за да им се докаже победата на исляма над Византия.

По улиците и в домовете на Константинопол се извършва дива оргия от убийства, грабежи и насилия. Много столичани са убити, а други пленени и по-късно продадени в робство. По време на кървавата вакханалия са нанесени непоправими щети на византийската култура — унищожени са ценни книги, паметници на изкуството, икони и ръкописи. Превземането на Константинопол на 29 май 1453 г. слага край на Византийската империя.

Туграта на Мехмед II Фатих
Туграта на Мехмед II Фатих

Следобед на 30 май Мехмед II влиза в град, който отсега нататък ще носи турското име Истанбул. Той прекосява на кон града до “Света София”, където отслужва благодарствена молитва. След това се установява във Влахернския дворец. Константинопол е новата столица на Османската империя. Победителят в гигантската битка между двете империи Мехмед II получава прозвището Фатих (‘Завоевател’).

След като изтичат обещаните три дни за грабеж, Мехмед II обявява амнистия за оцелелите жители на града. Към гърците той демонстрира великодушие. Политиката му има за цел да провокира завръщането в Истанбул на гръцките търговци и занаятчии. Мехмед II заселва в своята столица гърци от Егейските острови, Морея и Черноморското крайбрежие. Арменци от Бруса също са преселени в Истанбул. С тези действия се цели максимално бързото възстановяване на нормалния ритъм на стопански живот в новата османска столица.

По заповед на Мехмед II започват грандиозни строителни дейности — възстановени са разруше ните градски крепостни стени, строи се цитаделата със седемте кули и един дворец в центъра на града. През 1459 г. султанът издава специален ферман, с който задължава видните османски сановници, всеки за своя сметка, да изгради университетски, медицински или търговски център, както и благотворителни учреждения около големите джамии. Целта на тази разпоредба е възстановяването и най-вече процъфтяването на икономическия и интелектуалния живот в столицата.

Вестта за падането на Константинопол потриса Запада. Първа за това научава Венеция, а от нея и другите държави. Римският папа изпраща своите посланици при владетелите на италианските градове републики с предложение да се обединят пред смъртната опасност. В този момент обаче в Европа няма сила, която би се осмелила да излезе срещу Османската империя. Затова апелът на папата не намира положителен отзвук.

Няма коментари - Остави коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>