От Черномен (26 септември 1371) до Анкара (28 юли 1402)

Османските завоевания на Балканите са възобновени в началото на 80-те години на XIV в. Към 1386 г. османците вече владеят София, Ниш, поставят под свой контрол Югозападна Македония и нахлуват в Албания, директно заплашвайки земите на сръбския княз. На юг османското настъпление приключва след превземането на Солун в началото на април 1387 г.

Новите османски успехи предизвикват оправдан страх у сърби и босненци. Техните владетели — сръбският княз Лазар и босненският крал Твъртко, създават поредната антиосманска коалиция. Към нея има намерение да се присъедини и търновският цар Иван Шишман. Княз Лазар преговаря с Унгария за спиране и уреждане на перманентния сръбско-унгарски териториален конфликт. Той обещава да плаща ежегоден данък на Унгария и да помага при нужда с войски.

Съюзническите войски започват превантивен поход за спиране на османското нашествие на запад. Битката между османци и съюзници става край гр. Плочник, на р. Топлица. Отново се срещаме с много противоречиви мнения за годината на битката. Данните са, че тя е през 1386,1387 или 1388 г. Като изключим неточната датировка, важното е в това, че обединените славянски сили нанасят поражение на османците. От това решава да се възползва Иван Шишман, като отхвърля васалната си зависимост. Напразни обаче са надеждите на българския владетел, че лавирайки в усложнената ситуация на Балканите, може да съществува самостоятелно. Мурад I организира наказателна операция. Той изпраща своя велик везир и военачалник Джандарлъ Али паша срещу Шишмановите владения. Иван Шишман е обкръжен в Никопол и е принуден да моли султана за прошка. Отново признава османския сюзеренитет и се задължава редовно да плаща годишния трибут. Заедно с това под пряка османска власт минават владенията на Добротица и Иван Шишман, северно от Стара планина и източно от Силистра, включително Добруджа.

На следващата година Мурад I заедно със синовете си Якуб и Баязид повежда огромна османска армия срещу сръбско-босненската съюзническа войска. Решителната среша е на Косово поле на 15 юни 1389 г., в Деня на св. Вид. Знае се, че през първите часове от битката известен превес имат войските на съюзниците. Голямо объркване сред османските войски предизвиква внезапното убийство на Мурад I от сръбския велможа Милош Обилич. В самия разгар на битката сърбинът се вмъква в шатрата на султана под предлог, че е дезертьор и има да му съобщи важна информация. Той използва възникналата суматоха и с един удар на намазания си с отрова меч убива Мурад I. Резултатите от убийството обаче са противни на очакването. Стресът от неочакваното събитие бързо е преодолян. Начело на армията застава енергичния, способен син на султана Баязид, който остава в историята на Османската империя с прозвището Йълдъръм (Светкавицата). Баязид е провъзгласен за султан (1389—1402). Той нарежда веднага да бъде убит брат му Якуб, за да се предотврати в този критичен момент династическата борба. Поведени от Баязид I в стремителна атака, османските войски сразяват противника. Княз Лазар е пленен и по заповед на Баязид I е посечен върху трупа на Мурад I. Княз Стефан Лазаревич, наследник на Лазар, и съпругата му Милица са принудени да се признаят за васали на султана, задължавайки се да го подпомагат с войски. Такава е трагичната равносметка от поредния по-мащабен опит на балканските народи да спрат и отблъснат османската инвазия на Балканите.

 

Миниатюра, изобразяваща султан Мурад I
Миниатюра, изобразяваща султан Мурад I

Във връзка с битката на Косово поле дълго време сред балканските народи и на Запад се разпространява слухът, че победата била на страната на християните или че битката завършила с равен резултат — няма ни победени, ни победители. След дестабилизирането на Сърбия на Балканите в този момент няма друга сила, която успешно да се съпротивлява на османците и да спре техния устрем.

Благодарение на победата на Косово поле новият османски суверен наследява новосъздаваща се империя, която солидно е укрепила властта си на Балканите и в Анадола.

Териториалното разширяване и политическата централизация на Османската империя изискват решителни действия в Мала Азия. Заетостта на османските войски в Европа е благоприятно обстоятелство за недоволните непокорни бейове в Анадола. Те се обединяват около владетеля на Айдънския бейлик — Алаеддин бей, опитвайки се да се освободят от сюзеренитета на османския султан. Възниква реална опасност за целостта на империята.

Баязид I, едва заел престола, трябва незабавно да действа. След битката на Косово поле той отива в Бруса, където започва събирането на войски. Към османската армия се присъединяват византийски и сръбски контингенти, предвождани съответно от Йоан V и Мануил II Палеолог и Стефан Лазаревич. С тази значителна военна сила Баязид I покорява и последната византийска крепост в Анадола — Филаделфия (Алашехир). Към османските владения са присъединени бейлиците Сарухан, Айдън, Ментеше, Хамидели и Гермиян. С изключение на Измир цялото западно крайбрежие на Мала Азия минава под властта на османците. Тези успешни военни операции са проведени от края на 1389 до края на 1390 г. Османското господство в Анадола обаче не може да бъде стабилно, докато запазва независимостта си бейликът Караман. През цялата 1391 г. текат военни операции, ограничаващи територията на бейлика, но те не сломяват неговата мощ. За 1392 г. са планирани нови военни действия срещу непокорния бейлик, които не започват, понеже Баязид I пренася на Балканите центъра на своята военна политика. Неочакваният отказ от анадолските операции поставя много въпроси, на които все още не е намерен задоволителен отговор.

След битката на Косово поле, докато Баязид I е зает в Мала Азия, неговите военачалници успешно се справят със задачата да разширяват и утвърждават европейските граници на формиращата се империя. През 1391 г. османците завземат Скопие. Лала Шахин и подчинените му военни организират рейдове в Албания. В периода 1393—1395 г. се правят първите опити за проникване и утвърждаване на османското господство на албанска територия. В същото време Евренос бей завладява Тесалия.

Една от вероятните причини за връщането на Баязид на Балканите е нестабилният протекторат над България и постоянната заплаха за османските владения на север от Стара планина от страна на влашкия войвода Мирчо Стари. За да гарантира властта си, той приема унгарския сюзеренитет. През 1390 г. Мирчо Стари завзема Силистра и Добруджа. В същото време унгарците се готвят да се настанят във Видин. Всичко това кара Баязид I да действа бързо. Първа цел на неговите военни операции е Търновското царство. След продължителна обсада на 17 юли 1393 г. пада столицата Търново. Шишмановите владения са вече под властта на османците. Цар Иван Шишман, като османски васал, се настанява в Никопол. След това Баязид отнема от Мирчо Стари Силистра и Добруджа. На следващата година османците предприемат опустошителен поход през Тесалия в Беотия, възползвайки се от голямата политическа раздробеност на страната, поделена между венецианци, гърци и каталани.

От Беотия султан Баязид I тръгва срещу Мирчо Стари. Той води със себе си войските на своите васали — крал Марко, деспот Константин и княз Стефан Лазаревич. През земите на Видинското царство те се прехвърлят отвъд р. Дунав. В голямата битка край Ровине на 17 май 1395 г. османците не успяват да постигнат необходимата победа, но въпреки това Мирчо Стари е принуден да се признае за васал на османците и да им плаща годишен данък. В боя загиват деспот Константин и крал Марко. Във владенията им е въведена тимарската система и те вече са под османска власт. Според някои сведения след битката край Ровине Баязид I отива в Никопол, където на 3 юни 1395 г. екзекутира цар Иван Шишман.

Разгромът на Сърбия и Босна, завладяването на България и появата на османците на север от р. Дунав показват, че новата империя притежава достатъчно сили, за да покори целия Балкански полуостров. Средноевропейските държави, доскоро демонстрирали индиферентно отношение към събитията на Балканите, сега разбират, че приближава и техният ред. Особено силни са тревогите в Унгария. Унгарският крал Сигизмунд, който е едновременно и германски император, се заема с организирането на кръстоносен поход срещу османците. Той съзнава, че сам няма да може да се справи със завоевателите, и потърсва помощта на останалите европейски държави. Венеция, която има добри търговски връзки с османската държава, действа внимателно и предпазливо и не иска да наруши мира с османците. Все пак тя поема ангажимент да въоръжи флот, който да затвори Проливите. Франция, напротив, изказва се открито в полза на кръстоносен поход, който според нейните надежди да стигне до Светите места. Без колебание в Унгария са изпратени френски рицари, водени от бургундския дук. По-незначителна помощ изпращат Полша, Германия и Англия. Естествено към съюза се присъединява и византийският император Мануил II, но неговото участие е повече символично, отколкото реално.

Към пролетта на 1396 г. в Унгария се събира ок. 60-хилядна многонационална армия, която потегля по течението на р. Дунав. През август 1396 г. кръстоносците преминават реката при гр. Оршова и навлизат в територията на Видинското царство. Град Видин се отбранява от османци и техния васал Иван-Срацимир. Съпротивата е преодоляна и градът пада в ръцете на кръстоносците. Едва тогава видинският владетел се присъединява към антиосманската коалиция. След падането на Оряхово пътят на изток за кръстоносната армия е открит.

В началото на септември 1396 г. кръстоносците влизат в Никопол. Баязид I заедно със своя васал Стефан Лазаревич се насочва към лагера им. По това време водачите на похода имат спор. Сигизмунд предлага да се водят продължително време не големи изтощителни битки и едва след това да се приеме генерално сражение с османците. В противовес на това мнение надменните, непредпазливи френски рицари настояват незабавно да бъдат атакувани османците. Tяхното предложение се налага. На 25 септември 1396 г. край Никопол на кръстоносците е нанесено жестоко поражение. Най-голяма вина за разгрома имат френските рицари, които се придържат към остаряла военна тактика по време на боя. От това се възползва по-мобилната османска армия и устройва кървава баня на кръстоносците. Не без значение за разгрома на кръстоносците е поведението на войските на Мирчо Стари и на трансилванския войвода. Когато става ясно, че военната победа клони към османците, те напускат полесражението.

Тази паметна битка охлажда за дълго време желанието на французите да организират кръстоносни походи. Повечето от пленените рицари са посечени, останалите са продадени като роби или задържани, за да бъдат откупени от роднините им. Това е първият случай на установяване на дипломатически контакти между Френското кралство и османската държава. Сигизмунд едва успява да се спаси на една малка галера, с която по р. Дунав и Черно море достига Константинопол и оттам пак по море се връща в Унгария.

Грандиозната победа край Никопол укрепва авторитета на османците и утвърждава техните позиции на Балканите. След тази битка Баязид I превзема Видин. Последният български цар Иван-Срацимир е пленен и отведен в Мала Азия.

След създаването на османската държава всеки неин владетел мечтае да бъде завоевател на византийската столица. Първата обсада на Константинопол от османците е още през 1359 г. Опиянен от големите си победи Баязид I решава, че съдбата го е предопределила да ликвидира Византийската империя. За целта през 1394 г. за пореден път е обсаден Константинопол. Обсадата е продължителна и безрезултатна. Това принуждава Баязид I през 1396—1398 г. да построи на анадолския бряг, в най-тясната част на Босфора, крепост, наречена Анадолухисар. Тя трябва да контролира и спира движението на кораби към Константинопол. През пролетта на 1398 г. градът отново е подложен на силна обсада, но и тя е безрезултатна. Историческият урок от този неуспех показва, че докато османската държава не създаде голям, боеспособен флот, византийската столица ще продължи да съществува.

Годините на обсада на Константинопол съвпадат с нови успехи за османската държава, след която тя окончателно налага господството си в Анадола. От заетостта на османските войски в Европа се възползва караманският бей Алаеддин, за да разшири владенията си. Израз на военнополитическата му арогантност е офанзивата за превземането на Анкара и Бруса. Баязид I е принуден да приеме предизвикателството. На войските на Алаеддин е нанесено сериозно поражение. Предводителят им бяга в Коня, но жителите на града го предават на Баязид I. През есента на 1397 г. Алаеддин е екзекутиран, а Караманският бейлик е присъединен като интегрална част към османската държава. Премахнато е едно от най-трудните препятствия по пътя към пълното налагане на османското владичество в Анадола, но тази близка перспектива е отложена във времето. Към източните граници на османската държава напират ордите на монголския завоевател Тамерлан, които до този момент са покорили Месопотамия, Иран и Сирия. През 1400 г. войските на средноазиатския емир са вече на османска територия и завземат Сивас. На Баязид I е изпратен ултиматум с искане да възстанови на престолите им легитимните владетели на анадолските бейлици. От османска страна актът е оценен като предизвикателство. От пролетта на 1402 г. започва откритият военен кофликт между османци и монголи. До лятото на същата година сраженията са епизодични. Баязид I свиква военен съвет за обсъждане хода и тактиката на по-нататъшните военни действия. Великият везир Джандарлъ Али паша съветва да се изтощават силите на неприятеля чрез нощни атаки и блокади и едва след това да бъде нанесен решаващият удар. Останалите участници във военния консулт начело със султана се изказват категорично в полза на идеята за директна битка. Приетото решение предопределя безпрецедентния катастрофален край на великолепното царуване на Баязид I.

Решителната битка между османци и монголи е на 28 юли 1402 г. край Анкара. Според данните на различни източници османската армия разполага с 120—160 000 войници, а монголската войска превъзхожда османската неколкократно. Армията на Баязид I е напълно разбита, а самият той заедно с двама от синовете му, е пленен.

След като разгромява османците при Анкара, Тамерлан насочва войските си в две направления — на юг към Коня и на запад към Бруса. Монголите унищожават всичко по пътя си. Опустошени са цели райони. Стотици села и градове са заличени от лицето на земята. Десетки хиляди хора са убити, а по-голяма част от изкусните занаятчии са откарани в монголската столица Самарканд. По време на военните действия в Анадола Тамерлан вози със себе си пленения Баязид, когото е решил да отведе в столицата си като доказателство за спечелената голяма битка край Анкара. Узнавайки за намеренията на Тамерлан, на 3 март 1403 г. в гр. Акшехир Баязид I се отравя.

Няма коментари - Остави коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>