От руините на Селджукския султанат към висините на новата световна империя

Много преди завладяването на Мала Азия от селджуките тюркският етнически елемент прониква на територията на Византийската империя. Събитието заема сравнително дълъг период от време — VIII — X в. Тюрките се заселват сред местното население на Византия. Протича процес на взаимна асимилация, в резултат на която част от заселниците са абсорбирани в масата на автохтоното население, а другата запазва своята идентичност. Наложително е да отбележим, че тюркизирането на Анадола наред със спонтанния си характер носи белезите на планирана и целенасочена военнополитическа и етническа стратегия, която ще подготви покоряването на Мала Азия.

През XI в. от изток в Мала Азия нахлува нова могъща вълна на тюркски племена, номади, принадлежащи към огузко-туркменския клон на тюрките. Със своята войнственост и агресивност се отличават селджуките, които са част от племенната общност кънък. Селджукската орда е наречена на името на предводителя си Селджук, който е и родоначалник на династията на Селджуките. Те създават свое държавно обединение през втората половина на X в. между Бухара и Самарканд. В края на X в. селджуките приемат исляма, който става идейно оръжие на борбата им срещу “неверниците”, т. е. немюсюлманите.

Съдбоносна в историята на взаимоотношени ята между Византийската империя и селджуките е 1040 г., когато започват завоевателните походи на тюрките към Близкия изток. Отначало е покорен Иран, а към 1055 г. пада и Багдад, резиденция на халифа — религиозен водач на всички мюсюлмани. Вождът на селджуките Тогрул бег принуждава халифа да му преотстъпи титлата “султан“. За кратко време към номадската държава са присъединени Ирак, Сирия, Азърбайджан и част от Армения. Създадена е огромната държава на “Великите Селджуки”, които вече са съседи на Византийската империя. Разделя ги само границата.

Макар че Византийската империя е на по-висока степен от общественоикономическото, политическото и духовното си развитие в сравнение с тюрките, тя не може ефикасно да се противопостави на агресията от Изток. Основната причина са вътрешните разпри и неуредиците, раздиращи византийската държава и общество.

Първите набези на селджукските турци към Мала Азия са през първата половина на XI в. В началото на 60-те години на същия век те преминават към системно завоюване на Анадола. Повратен момент в хода на техния завоевателен поход е битката край арменския град Манцикерт (Малазгирт), до ез. Ван през 1071 г. Византийската армия е разгромена и тюркските орди стремително и неудържимо настъпват на византийска територия. За кратко време селджуките, водени от Сюлейман, завладяват по-голямата част от Мала Азия, достигайки бреговете на Мраморно и Черно море. През 1080 г. те превземат гр. Никея (Изник) и го превръщат в своя столица. През следващите четири-пет години селджуките покоряват много градове по Егейското крайбрежие, в това число и Измир. Победоносното селджукско настъпление в Мала Азия е прекратено изведнъж, като по команда, и без видима причина. Това е загадка с много въпросителни. Трудно може да се обясни еднозначно странното поведение на селджуките. Вероятно силите на воюващите страни са изравнени и временното опиянение от военните успехи отстъпва място на трезвата оценка на ситуацията, която да подпомогне подготовката на нова офанзива срещу Византийската империя.

От казаното дотук е видно, че селджукските завоевания в Мала Азия са бързи и резултатни — феномен, който може да бъде обяснен с редица взаимнообусловени обстоятелства и предпоставки.

Установеният от селджукските султани аграрен режим в покорените земи на първо време освобождава византийските крепостни селяни и роби от гнета на феодалите. Още в края на XI в. основателят на селджукската държава — Сюлейман, освобождава крепостните селяни и робите, принадлежащи на византийските феодали. Част от бившите крепостни и роби доброволно приемат исляма и минават на страната на завоевателите. През първите десетилетия на своето господство в Мала Азия селджуките вземат от немюсюлманското население само един данък — харадж, който е много по-умерен в сравнение с тежките военни повинности, изпълнявани от византийските крепостни селяни и роби. Византийската империя е изтощена от продължителната борба с враговете си на Запад. Решаващо значение за военните успехи на селджуките имат огузките и туркменските племена, които са в ранния стадий от развитието на феодализма. Те са сплотени от традиционната родовоплеменна дисциплина. Към фактора многобройност

на номадите тюрки трябва да се прибавят и отличните им воински качества, които ги превръщат в трудно победима армия.

Създадената в Мала Азия селджукска държава до 1153 г. е полунезависима от държавата на “Великите Селджуки”. Тя се нарича Селджукски, или Румски, султанат. Второто наименование има чисто географски смисъл, но не и етнически. Думата “Рум” се използва от историците за означаване на Източната Римска империя, т. е. Византия.

Руменият султанат е раннофеодална монархия, в която устойчиво се запазват патриархалните отношения. Султанатът е нестабилен, тъй като липсва икономическа общност. Султанатът е временно, преходно обединение на полусамостоятелни бейлици и емирати, повечето от които възникват на племенна основа. Основното, което обединява племена та и техните общности, са съвместните завоевателни походи срещу другите държави за заграбване на техните земи.

Институционалната система в селджукската държава удачно съчетава старите структури и новите форми на утвърждаващата се държавност. Типично доказателство за това е сравнително дългото запазване и важната роля, която играе, съветът на племенните старейшини (курултай). Едновременно с мюсюлманското право (шериат) продължително време се практикува и обичайното право на огузите (тюре). Военната организация на племенното опълчение е възприета и пренесена в готов вид от Средна Азия в Анадола. Въпреки посочените съществени елементи на военноплеменната организация на обществото при огузите и туркмените селджукската държава все повече се централизира. Султанът от избраник на племенния съюз се превръща в монарх.

Независимо от вътрешнополитическото укрепване на Селджукския султанат той не може да се противопостави успешно на похода на първите кръстоносци, които през 1097 г. завземат Никея. Селджуките са отблъснати на изток, в Централен Анадол, където през 1116 г. превземат гр. Коня и го превръщат в своя столица. От този момент султанатът се нарича още Конийски, или Иконийски. Коня остава столица на султаната до края на неговото съществуване, т. е. до началото на XIV в.

През 70-те години на XII в. селджуките се възстановяват от удара на кръстоносците и започват контраофанзива на запад. В началото на XIII в. те отново излизат на морските граници на Западна Мала Азия. По този начин приключва оформянето на обширна тюркска държава, която включва почти цяла Мала Азия и по-голямата част от Арменското плато.

Могъществото на Конийския султанат обаче е краткотрайно. Неговото съществуване е застрашено от монголите, които през двадесетте години на XIII в. завладяват Средна Азия и Иран, създавайки пряка заплаха за източните граници на Конийския султанат. Фатална за селджуките е битка та с монголите при Кьоседаг, на 60 км източно от Сивас, когато на 1 юли 1243 г. селджукската армия претърпява съкрушително поражение. От този удар Конийският султанат никога не може да се възстанови. Селджукските султани стават васали на монголските ханове. По-голямата част от териториите на султаната минава под непосредствената власт па монголите.

След монголското нашествие сепаративните децентрализиращи процеси вземат връх в държавата. Монголите насърчават провъзгласяването ма независимост на провинциалните владетели. Освен политическото разпадане монголската окупация е причина за непоправимите икономически поражения в Конийския султанат. Опустошени са цели райони. Много села и фалове са опожарени и заличени от лицето на земята. Десетки хиляди хора са избити, а други откарани в Средна Азия.

В края на XIII в. Селджукският султанат се разпада на 12 независими бейлика. През 1307 г. монголите удушават последния селджукски султан. Тази година се приема като последна от съществуването на Конийския султанат.

Селджукският султанат съществува почти две столетия и половина. Той има съществено значение в историята на тюркските народи, които се заселват в Мала Азия. Те преминават към уседнал начин на живот. Успоредно със скоговъдсгвото земеделието и занаятчийското производство стават основни форми на стопанския им живот. Породени са основите на бъдещата османо-турска материална и духовна култура.

Нашествието и продължителният гнет па монголите затормозват естественото развитие на Конийския султанат и в крайна сметка причиняват неговия упадък и разпадане. Независимо от трагичните последствия на монголското нашествие в Мала Азия тюркските народи, населяващи региона, имат трайни връзки с нея и са мнозинство сред населението. Създадени са условия за възникване на нова тюркска държава в Мала Азия — османската, която става една от най-силните империи през Средновековието.

Няма коментари - Остави коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>