Опити за организиране на кръстоносни походи срещу Османската империя (1443 – 1448)

Независимо от някои неуспехи в началото на 40-те години на XV в. османците здраво стъпват на Балканите и е въпрос на време окончателното покоряване на полуострова. Наред с Югоизточна Европа във военностратегическите планове на Османската империя важно място заема и Средна Европа. Тези замисли се доказват с многократните османски опити за завоюване на Унгария и Трансилвания. Цяла Европа е силно разтревожена. За ликвидиране на постянната османска заплаха са необходими обединените усилия на всички европейски държави. Между тях обаче няма разбирателство, някои дори търсят помощта на османците. Италианските градове републики Венеция и Генуа в борбата си за търговски монопол в източните части на Средиземно море са винаги склонни на компромис с Османската империя. Егоистичната политика на римския папа, борбата между Православната и Католическата църква и предателското поведение на унгарските магнати често са непреодолимо препятствие по пътя към обединението на европейските държави за обща борба срещу османците.

Победите на Ян Хуниади над османците през 1441 и 1442 г. вдъхват вяра, че с обединени усилия на християнския свят Османската империя може да бъде изгонена от Европа. Отново се възражда идеята за кръстоносен поход, погребана край Никопол през септември 1396 г. От такъв поход са заинтересувани най-вече владетелите на Унгария и Сърбия, както и войводите на Влахия и Трансилвания, чиито земи неведнъж са обект на грабителските опустошителни походи на османската армия. Особено пристрастен към планирания кръстоносен поход е римският папа Евгений IV с тайната надежда, че една съкрушителна победа над Османската империя ще допринесе за укрепване влиянието и позициите на католицизма на Балканите.

В тази обстановка идеята за кръстоносен поход не изглежда толкова налудничава, както в отминалите времена. Нейното реализиране обаче се забавя от сериозно формално препятствие — наличието на мирен договор между Османската империя и Унгария. За нарушаването му завидно усърдие полага папският нунций в Буда кардинал Юлий Цезарини. Неговите интриги успяват и договорът е нарушен от унгарска страна, което пък улеснява организирането на нова антиосманска коалиция
на народите от Източна и Средна Европа. Начело на коалицията застава полско-унгарският крал Владислав III Ягело. В коалицията влизат Ян Хуниади, сръбският деспот Георги Бранкович и влашкият войвода Влад III Дракул.

Неслучайно кръстоносната армия потегля към Балканите в края на септември 1443 г. По това време Мурад II отново е в Анадола с наказателна опeрация срещу караманския емир Ибрахим. Предполага се, че започналите от бейлика сепаративни агресивни действия са резултат от съюза му с Унгария и Византия. Османската армия води успешни военни действия в бейлика, но Мурад II е принуден отново да сключи мир със своя стар съперник, понеже получава неприятната вест за започване на новия кръстоносен поход.

Второто обстоятелство, което мотивира есенните действия на кръстоносците е, че провинциалната армия зимува из цялата империя. На 1 октомври 1443 г. кръстоносната армия минава р. Дунав и с бърз ход напредва към Одрин, тъй като продължителните военни действия и обсади ще затруднят сериозно снабдяването с муниции и провизии. От Сърбия армията на Владислав III Ягело се насочва към България и край Ниш е посрещната от Мурадовите войски. В битката на 3 ноември османците са разбити, а загубите им са 2 000 убити и 4 000 пленени. Още в самото начало на сражението, когато започва отстъплението на османската армия, албанският кавалерийски отряд от 300 човека, командван от албанеца Георги Кастриоти, наречен Скендербег заради военните му способности, напуска османския лагер и се връща в Албания, където на 28 ноември 1443 г. вдига антиосманско въстание.

След битката край Ниш войските на Владислав III Ягело продължават настъплението си и завземат София. По-нататъшното им придвижване е спряно край прохода Траянови врата (Момин проход), където са посрещнати от силни укрепления и многобройна османска армия, командвана лично от Мурад II. Кръстоносците не поемат риска за мащабна битка и решават да се върнат обратно. Те са посрещнати триумфално в Буда на 2 февруари 1444 г. Да се побеждават османците не изглежда вече невъзможно. Папа Евгений IV подготвя още по-мащабна коалиция, в състава на която трябва да влязат Папската курия, Унгария, Бургундия, Венеция и Рагуза (Дубровник).

Сериозно са заплашени османските интереси в европейските владения на Византийската империя. Наред с Георги Кастриоти сполучливи действия срещу османците предприема и Константин Палеолог, деспот на Пелопонес, който е брат на византийския император. След като укрепва позициите си в Морея, през 1443 г. той започва военни операции в Атика, които завършват с успех. Местният херцог Нерио II Ачиоли, дотогава османски васал, признава сюзеренитета на пелопонеския деспот и се задължава да му плаща годишен данък.

В тази сложна обстановка Мурад II е принуден да търси контакти с Владислав III Ягело за започване на преговори за сключване на мир. Посредническа роля в тях изпълнява деспот Георги Бранкович, който се надява да възстанови властта си в Сърбия. Договорът е сключен в Одрин на 12 юни 1444 г. и ратифициран от унгарския крал в края на юли. Предвижда се спиране на враждебните действия между Османската империя и Унгария през следващите 10 години. Двете страни поемат клетвено задължение да не преминават р. Дунав. Според договора се признава османското господство над България и Влахия. Възстановява се властта на Георги Бранкович в Сърбия.

Този сравнително неблагоприятен за Османската империя договор е необходим за нея. Тя трябва да освободи допълнителни военни сили срещу поредното антиосманско начинание на караманския емир Ибрахим. Мурад II потегля към Мала Азия през юли 1444 г., като оставя в Одрин младия Мехмед, единствен наследник на трона след смъртта на своя по-голям брат Аляеддин. Новият велик везир Джандарлъ Халил паша е упълномощен временно да осъществява цялата власт в европейските владения на империята.

Промяната на личностите във Великия везират означава завой към политика на предпазливост и дипломатичност.

В Анадола с изключителна жестокост Мурад II разгромява емира на Караман и го принуждава да моли за незабавен мир. Възстановен е османският сюзеренитет над Караманския бейлик. Емирът се задължава всяка година да изпраща в Одрин един от синовете си и да доставя на султана войници и продоволствия. Вижда се, че с цената на екстрени действия Мурад II се стреми към установяване на мирни отношения както на Балканите, така и в Анадола. Все още историците не могат задоволително да отговорят на въпроса защо Мурад II е овладян от желанието за непременно вътрешно и външно умиротворяване на държавата? Едно обаче е сигурно, че в края на юли или през август 1444 г. султанът, мислейки, че е гарантиран външният мир, оставя трона на своя син Мехмед.

Първият, най-неприятен ефект от това решение е възстановяването на кръстоносната война. А по това време политическата ситуация в Одрин е нестабилна и сложна — срещу великия везир Джандарлъ Халил паша, ползващ се с пълното доверие на Мурад II, се надига силната опозиция на оста-
налите приближени на султана везири. Обстановката е много благоприятна за враговете на империята. Византийците се опитват да се възползват. Те освобождават Орхан, внук на Баязид I, с надежда, че той със своите действия ще ускори политическите размирици в Османската империя. Напразни обаче са надеждите на Константинопол. Опитите за междуособна война са ликвидирани още в зародиш от османската власт.

По-опасни са инициативите на католическия Запад, който организира нов кръстоносен поход срещу Османската империя. Отново активна роля играе папският нунций в Буда кардинал Юлий Цезарини. Той успява да убеди унгарския крал да денонсира сключения през юли 1444 г. мир с Османската империя. Създава се нова антиосманска коалиция начело с Владислав III Ягело. Морална подкрепа тя получава от папата чрез участието на кардинал Юлий Цезарини във военните действия на коалицията. Венеция подкрепя кръстоносците, като изпраща флот към Проливите с цел да прегради пътя за завръщане в Румелия на Мурад II, който през август 1444 г. се е оттеглил в Мала Азия.

Дворецът на Мурад II в Бурса, XV в.
Дворецът на Мурад II в Бурса, XV в.

През есента на 1444 г. полско-унгарският крал потегля с армията си към р. Дунав. Този път войската му е по-малобройна. Редица западни рицари въпреки обещанията си отказват да участват. Не участва и сръбският деспот Георги Бранкович, който се радва на неочаквани придобивки от сключения съюз със султана. Сръбският деспот не само че не се присъединява към кръстоносната коалиция, но като верен васал на Османската империя, попречва на Георги Кастриоти — Скендербег с неговите 25 000 войници да настигне навреме кръстоносната армия и да участва в антиосманската армия. Единствено Ян Хуниади и влашкият войвода Влад III Дракул помагат с войски на Владислав III Ягело.

След преминаването си през р. Дунав, за да избегнат големите трудности по пътя към Одрин, кръстоносците решават да се движат към Черно море през Видин и Никопол. Пътят им през Север на България навсякъде е съпровождан от безчинства и грабежи. Сравнително лесно армията на Владислав III Ягело се приближава към Варна. Този успех е улеснен от факта, че значителна част от османската армия начело с Мурад II се намира по това време в Мала Азия. Намерението на кръстоносците е да достигнат Константинопол и оттам да започнат войната за изгонване на османците от Европа. Предизвестен за голямата опасност, Мурад II успява да превози 40-хилядна армия от Мала Азия до Варна. Операцията се извършва с помощта на генуезката флотилия. Мурад II възнаграждава генуезците с 40 000 дуката. Крьстоносната армия има едва 16 000 човека. При явно количествено превъзходство на османската армия на 10 ноември 1444 г. се разгаря решителната битка край Варна. Кръстоносците са жестоко разгромени. Сред загиналите са кралят и кардинал Юлий Цезарини. След битката Владислав III Ягело получава прозвището “Варненски“. Ян Хуниади едва смогва да се добере до Унгария с останалите живи войници от разбитата му армия.

Победоносният Мурад II отново се връща в Мала Азия, като оставя на трона пак сина си, който управлява от есента на 1444 г. Младият Мехмед още тогава впечатлява със своя непреклонен и труден характер. Той е неотстъпчив, даже когато греши. Младият султан покровителства странстващ дервиш мистик, който проповядва в Одрин срещу главния мюфтия и великия везир. Фактът предизвиква силно недоволство и вълнения в столицата. Открито враждебни стават отношенията между Мехмед II и Джандарлъ Халил паша. В същото време не са предприети никакви контрадействия срещу деспот Константин, който заплашва отново османските интереси в Гърция. Тези факти дават достатъчно основание на великия везир да покани Мурад II да се върне в столицата. Вероятно има и други причини, поради които оттеглилият се от властта султан напуска гр. Маниса, където живее от 5 май 1446 г. През Бруса Мурад II пристига в Одрин, където Джандарлъ Халил паша инспирира бунт на еничарите, враждебно настроени към Мехмед. Султанът е посрещнат възторжено в столицата, а Мехмед е изпратен в Маниса, съпроводен от своите привърженици.

След като установява ред и спокойствие в столицата, Мурад II решава енергично да се противопостави на всички, които оспорват османската власт на Балканите. Първият обект на наказателната османска операция е Константин, деспот на Морея, който вдига на бунт поданиците си не само в Пелопонес, но и в континентална Гърция. След жестоки, опустошителни действия в Средна Гърция османците се насочват на юг, към Пелопонес. При Истмоса, където е възстановена разрушената преди от завоевателя крепост, гърците се защитават упорито и достойно. Османците обаче включват в битката топове — ново оръжие, което прави прелом във военната техника. Гърците панически отстъпват. Османците нахлуват в Пелопонес и разграбват полуострова. Османската експедиция през 1446—1447 г. слага край на всички надежди за възстановяване на гръцкия суверенитет, тя е погребалният камбанен звън за Морея. Веднага деспот Константин признава сюзеренитета на султана и се задължава да му плаща ежегоден данък. Въпреки благоприятните условия султанът не покорява напълно полуострова. Фактът се обяснява с желанието на османската държава, първо да разгроми окончателно Ян Хуниади и албанската съпротива, а едва тогава да премине към пълно покоряване на Средна и Южна Гьрция.

Мурад II прекарва лятото на 1447 г. в Одрин. По това време Георги Кастриоти — Скендербег разширява своите антиосмански действия. Султанът заедно с младия Мехмед се насочва към Албания през пролетта на 1448 г. Кампанията им обаче е краткотрайна. Причина са инициативите на Ян Хуниади да организира поредна християнска коалиция за изгонване на османците от Европа. От 1446 г. той е реален владетел на Унгария. Планирайки новата антиосманска кръстоносна война, Ян Хуниади обаче не може вече да разчита на Венеция и нито пък на сръбския деспот, който, за да гарантира своята сигурност, предпочита съюза с османците. Единствено Влахия и Албания на Скендербег се отзовават положително на неговото предложение. Предупреден от Георги Бранкович за планираната унгаро-влашка акция, Мурад II се евакуира към София, където събира многобройна, силна армия. Войските на Ян Хуниади проникват в Сърбия на 28 септември 1448 г. Те подлагат страната на грабеж. Кръстоносците се насочват към Албания, но са изненадани на Косово поле от превъзхождащата ги числено османска армия. В битката на 18 и 19 октомври 1448 г. войските на Ян Хуниади са разбити. След катастрофалната за християнския свят битка никой вече не е в състояние да попречи на османците да завладеят Сърбия и Унгария. Единствено Албания продължава упорито да се съпротивлява.

Безпощадната борба на Мурад II с вътрешните и външните врагове на османската държава е увенчана с пълен успех. В края на неговото управление империята е възстановена в границите си от 1402 г. Набраните сила и енергия са достатъчни за завладяването на византийската столица — едновековната мечта на всички османски владетели. Още малко време е необходимо на Мурад II, но съдбата му изиграва зла шега. Той умира на 3 февруари 1451 г. в Одрин. Султанският престол е зает от Мехмед II (1451 — 1481), който има безспорни заслуги за по-нататъшното териториално разширение и политическо укрепване на Османската империя.

Няма коментари - Остави коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>