Завладяване на Балканския полуостров от османските турци (1352-1402)

Османските завоевания на Балканите продължават век и половина. Фактът показва, че се води тежка, продължителна и пълна с драматизъм борба. Народите самоотвержено защитават своята независимост, но в крайна сметка с фатална неизбежност са покорени. Средновековна Европа е потресена. Под османска власт попадат държави и народи, дали на света велики мислители, създали висока цивилизация, постигнали учудващ за времето икономически напредък.

Прилича на чудо фактът, че една държава, едва появила се, осъществява завоевания, които нямат равни в общата средновековна история. Десетилетия наред съвременни политици, хронисти и историци търсят отговор на големия въпрос за причините, ловели колосалните успехи на османските турци. За да се придобие относително точна представа за комплекса от причини, помогнали при установяването на османската власт на Балканите, трябва преди всичко да се познава вътрешното състояние на османската държава и политическата карта на Балканския полуостров.

Османските турци осъществяват своите завоевания под идейното знаме на исляма, ръководени от неговата догма за “джихад”, която означава водене на непрекъсната, постоянна борба с “неверниците” християни. От особено значение за успехите на османския завоевател е и силно военизираният характер на държавата. Независимо от предимствата на османската военнополитическа система основната причина за налагане на османската власт на Балканите е слабостта на държавите от полуострова. Времето на османските завоевания на Балканския полуостров съвпада с Късното средновековие. Във всички държави без изключение вече вземат връх центробежните политически сили. Водят се непрекъснати междуособни феодални войни. Управляващите социални прослойки в балканските държави, преследвайки своите тяснокласови интереси и цели, не само се борят помежду си, но използват помощта и на османо-турските султани. Много често до тяхната помощ прибягват династическите групировки на Кантакузините и Палеолозите, воюващи за престола на Византия. Жестокият феодален гнет, тегнещ над обикновеното население, не допуска възможността от обединение на народ и управляващи. От политическа гледна точка в средата на XIV в. Балканите са конгломерат от феодални владения, държавици и държави, които не са в състояние да се обединят пред лицето на смъртната опасност.

Възстановената след падането на Латинската империя Византия е раздирана от вътрешни борби и не може да си върне предишната мощ. Цялото внимание на византийците през XIV в. е погълнато от събитията на Балканите, най-вече от борбата със Сърбия. Византийската империя твърде малко се интересува от съдбата на владенията си в Мала Азия. Дори не се опитва да обедини усилията си с гръцката Трапезундска империя за обща борба със селджукскитетурци. Напротив, именно византийските императори и отделни военачалници използват селджукските бейове и султани и техните въоръжени сили за своите интереси. Василевсите дори сключват династически бракове със селджукски принцеси и често използват селджукски гарнизони, за да защитят владенията си.

В средата на XIV в. България е разделена на три слаби, независими части. По това време единствена от всички балкански държави Сърбия е силна и голяма държава. През 1355 г. обаче, след смъртта на Стефан Душан, сръбската държава се разпада на отделни, враждуващи помежду си владения.

Феодалните междуособици, взаимните противоречия изключват възможността балканските държави да се обединят за защита от османските нападения. Напразни са надеждите за военна и парична помощ от римския папа, италианските търговски републики и Унгария.

Няма коментари - Остави коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>