Династична борба и политическа децентрализация (1402—1421)

Нашествието на Тамерлан има изключително тежки последици за османската държава. Само четири години той се намира в Мала Азия, но и те са достатъчни, за да съкруши политическото единство и стопанската мощ на страната. Ръководен от желанието за дълго време да отслаби османската държава, Тамерлан ампутира от нея бившите бейлици и им връща самостоятелността. Останалата под османска власт територия той разделя между тримата синове на Баязид — Сюлейман, Муса и Мехмед.

Най-големият син — Сюлейман Челеби, получава европейските владения с Одрин, който продължава да е приеман за столица на османската държава. По тази причина Сюлейман е носител на султанските прерогативи. Наследените от него територии не са засегнати от политическата криза вследствие раздробяването. Политическата криза в Османската империя обуславя реалната опасност Европа да поднови кръстоносните походи, но раздирана от вътрешни противоречия, тя изпуска благоприятния момент да вземе реванш за унизителното поражение край Никопол. Опасността за управлението на Сюлейман Челеби идва не от чужбина, а от брат му Муса, който заедно с баща си е пленник на монголите. Муса е свидетел на трагичната смърт на Баязид, а след това е натоварен с жестоката мисия да откара бащиния труп до Бурса. След погребението на Баязид известно време Муса живее при брат си Мехмед Челеби. Психологическото и моралното неудобство от положението му на беден роднина го тласка към братоубийствена война.

Благодарение на популистките си възгледи и поведение Муса събира около себе си много безимотни гърци и мюсюлмани. С тази социално мотивирана войска той в края на 1409 г. минава в Румелия. Първата му значителна победа над Сюлейман е на 13 февруари 1410 г. Положението на номиналния османски владетел става критично. Сюлейман намира изход, като се жени за една от принцесите на Палеолозите. Династичният брак води до политически съюз между Сюлейман и Мануил II. Временно опасността от детрониране на Сюлейман Челеби е премахната. В знак на благодарност Сюлейман връща на Византийската империя град Солун, Халкидическия полуостров заедно с Атон и намиращите се там манастири. Мануил II престава да плаща годишен трибут на османската държава. Обединените османо-византийски войски разгромяват армията на претендента на 15 юни край Константинопол и на 11 юли 1410 г. край Одрин. Муса е принуден да се върне в Мала Азия, но не се отказва от борбата за власт. Събира отново войска и в началото на 1411 г. се връща в Румелия. По това време Сюлейман е изоставен от своите военни и няма достатъчно сили да се съпротивлява. Опитва се да избяга, но е хванат и убит на 17 февруари 1411 г. Муса става единствен господар на Румелия. Веднага е признат за османски владетел от венецианците, които започват преговори с него за възстановяване на привилегиите, които са имали при Баязид I.

Муса продължава борбата срещу своите противници. Той е враждебно настроен към Стефан Лазаревич, който, както много други османски васали, участва в битката край Анкара. След поражението на османците отива в Константинопол, където е посрещнат тържествено и получава от византийския император титлата “деспот”, втора по ранг след кесар. След това използва удобния момент и отхвърля сюзеренитега на османския владетел. Надява се на помощта на Унгария в борбата срещу общия враг — османците. Неподвластен на политически скрупули, Стефан Лазаревич през 1403 г. признава васалната си зависимост от Унгария и в замяна получава правото да управлява Белград. В сложната политическа ситуация той се опитва напълно да се освободи от перманентната османска опасност. След неуспешните си опити да изгони войските на Муса от деспотството Стефан Лазаревич преминава на страната на Мехмед Челеби. Същото прави и византийският император Мануил II, който в османската династическа борба подкрепя последния, трети претендент.

Помощта на бившите васали на османската държава е стабилна гаранция за успеха в борбата на Мехмед Челеби. След като събира достатъчно войски, той преминава Проливите през юни 1413 г. Въпреки нежеланието си Муса е принуден да се срещне с войските на своя брат на 5 юли 1413 г. край с. Чамурли, Самоковско. Благодарение на сръбско-босненската помощ Мехмед Челеби спечелва битката. Муса се опитва да избяга, но е хванат и удушен. Така приключва напрегнатата многогодишна борба за власт в Османската империя. Султан става Мехмед I (1413—1421). Титлата „султан” за първи път използва Мурад I, но Баязид I е принуден да моли халифа на Кайро за правото да се нарича султан. От XV в. неизменно, без оспорване, титлата е притежание на османските владетели.

Мехмед I Челеби, след като се справя със своите братя съперници, трябва да се бори за възстановяване единството на държавата и да сломи социалните движения, които съпровождат неговото управление. Вътрешнополитическото консолидиране изисква избягването на външни конфликти. По тази причина Мехмед I Челеби потвърждава и гарантира всички отстъпки, направени на Византийската империя по време на гражданската война. Той възнаграждава Стефан Лазаревич за помощта му, присъединявайки някои земи към Сръбското деспотство, забранява грабителските походи на неговата територия, но деспотството остава във васална зависимост от Османската империя. Предприети са инициативи за установяване на мирни отношения и с Венеция. Тя обаче е настроена да води война, вследствие на която да се сключи мир. Мехмед I Челеби започва умиротворяването на Анадола, като едновременно воюва срещу Венеция.

Около двата най-големи и силни бейлика — Айдън и Караман, се групират размирните сили в Анадола. Мехмед I Челеби постига сериозни успехи, като ликвидира към 1415 г. независимостта на Айдънския и на другите размирни бейлици. Султанът обаче е безсилен да се справи с Караманския бейлик и през 1415 г. е принуден да сключи мирен договор с неговия емир.

В хипотетичен план може да се каже, че сериозна причина за компромиса в Анадола е водената по същото време морска война между Венеция и османската държава. През 1415 г. е планирано създаването на антиосманска военноморска лига. В противовес на тази инициатива османският султан ускорено строи кораби в Галиполи. За първи път османската държава осъзнава историческата необходимост да се бори, за да сломи християнската хегемония по море, най-малко в района на Проливите. Въпреки всички положени усилия морската битка край Галиполи на 29 май 1416 г. завършва с тоталното поражение на османците. Сключеният мирен договор потвърждава венецианското превъзходство и господство по море.

След като заема престола, Мехмед I Челеби предприема разумни политически маневри, благодарение на които временно гарантира относително спокойствие в своите европейски владения. Един от неговите васали — Мирчо Стари, не спазва неписаното джентълменско споразумение. Няма съмнение, че избухват локални конфликти, но е трудно да се определи тяхната хронология. Със сигурност се знае, че Мирчо Стари играе основна роля в два политико-социални конфликта, разтърсили империята и доказали нестабилното положение на Мехмед I Челеби.

Политическата афера е свързана с името на Дюзме Мустафа, т. е. “Лъже-Мустафа”. Той се появява през лятото на 1415 г. във Влахия, идвайки от Македония през България. Въпросната личност разпространява версията, че е един от синовете на Баязид I. Все още историците не са се произнесли окончателно дали става въпрос за самозванец или не. Този въпрос не е толкова важен, но от съществено значение е фактът, че около Дюзме Мустафа се обединяват значителен брой противници на Мехмед I Челеби. Мирчо Стари, никополскияг санджакбей Джунейт и други открито застават на страната на самозванеца. През 1415 г. той установява контакти с Венеция и Константинопол. В края на есента на 1416 г. с оглед на предстоящите събития Дюзме Мустафа се премества в Македония. От този момент започва откритата борба между самозванеца и Мехмед I Челеби, който се намира в Серес начело на голяма армия. Независимо от значителния брой на привържениците си Дюзме Мустафа и Джунейт са сразени и са принудени да бягат към Солун, където да търсят убежище и подкрепа. Не получават очакваното съдействие от страна’на византийците, но Мануил II разбира, че моментът е благоприятен за политически натиск върху османския владетел. За целта Дюзме Мустафа и Джунейт са арестувани и заточени — първият на о. Лемнос, а вторият във византийската столица. Мануил II иска от османците ежегодна компенсация в размер на 300 000 гроша. Мехмед I Челеби няма време да протака преговорите и е принуден да приеме византийските искания. Тази прибързаност се обяснява с факта, че султанът получава вест за започване на въстание начело с Бедредин Симави.

В резултат на нашествието на Тамерлан и войните между синовете на Баязид I изключително се задълбочава социалната криза в Западен Анадол и в европейската част на османската държава. Това обяснява защо именно в тези райони започва мощна социална война, възглавявана от Бедредин Симави. Той е роден ок. 1358 г. в знатно османско семейство в малкия град Симавна, близо до Одрин. Баща му е кадия, а майката — помохамеданчена гъркиня. Бедредин учи последователно в Бруса, Коня, Ерусалим и в Кайро. Той получава солидно теологично образование и става известен и уважаван учен. В началото на своята научна дейност Бедредин стриктно се придържа към принципите и каноните на ортодоксалния ислям. След завръщането си от Египет пътува много из малоазиатските провинции, където широко са разпространени идеите на шиизма. Вероятно повлиян от тях, Бедредин става хетеродок (т. е. еретик). Възприема идеите на суфизма от шиитското му направление.

Суфизмът възниква още през VIII в. в Сирия и Ирак. След това се разпространява в Иран и Средна Азия. Основното за суфизма е вярата в идването на Махди (Спасител) и проповядването на аскетизъм. Във философски план суфизмът се свежда до монистическото отъждествяване на бога с всичко сътворено от него или до патеистическото разтваряне на бога в единната субстанция съществуващо. В социален аспект суфизмът проповядва равенство на всички без разлика на социална принадлежност и етнико-религиозен произход, защото всеки индивид носи в себе си божественото начало. Суфистите осъждат богатството и алчността.

Бедредин Симави е убеден привърженик и проповедник на суфизма. По всяка вероятност идеите на потребителския комунизъм, проповядвани от неговия най-близък и верен ученик Бьорклюдже Мустафа, са идеи на самия Бедредин. Шейхът пророкува, че скоро ще се появи Махди, който ще унищожи злото и несправедливостта на земята. Бедредин Симави се изявява и като политик. През 1410 г. е назначен за кадъаскер на Румелия. Мехмед I Челеби, който сваля брат си Муса от престола, започва преследване на всички негови сановници. В числото на изпадналите в немилост попада и шейх Бедредин. Той е свален от поста си и е заточен в гр. Изник, Западна Мала Азия. Така шейхът попада в изключително благоприятна среда за разпространение на своите идеи. През пролетта на 1416 г. намира обстановката съзряла за въстание и изпраща своите ученици — мюрюди, по родните им места, за да призоват народа към въстание. От многото му последователи ученици, източниците дават сведения само за двама. Единият е Мустафа Бьорклюдже, произхождащ от селско семейство, живеещо в Измирския район. Другият е приелият исляма евреин Торлак Кемал, жител на Маниса. За кратко време те събират под своите знамена ок. 17 000 въстаници.

Центърът на въстанието на Бьорклюдже Мустафа се намира в горите на Чешменския полуостров, а на Торлак Кемал — в района на Маниса. Султанът е изплашен от започналото социално-еретическо движение и затова заповядва на областните управители бързо и безмилостно да го разгромят. И двата опита на управителите обаче са позорно отблъснати от въстаналите. Тогава на помощ е изпратена армия, водена от великия везир Баязид паша. За да се придаде тежест на военните действия, е обявено, че те са командвани от сина на Мехмед 1 Челеби — бъдещия султан Мурад II, който тогава е едва на 12 години.

Благодарение на численото превъзходство на правителствените войски след продължителни ожесточени битки въстанието с разгромено. Мустафа Бьорклюдже е ранен и пленен, както много други негови привърженици. Напразно мъчителите на Мустафа Бьорклюдже чрез жестоки изтезания се опитват да го склонят да се откаже от възгледите си. Както и другите пленници, той е екзекутиран. Разгромено е и въстанието на Торлак Кемал, който е пленен и е обесен.

След разгрома на въстанието Баязид паша безпощадно се разправя с всички участници или заподозрени в участие независимо от пола и възрастта им.

Когато въстанието започва в района на Измир, през юли 1416 г. шейх Бедредин, страхувайки се от отмъщението на властите, бяга от Изник. Успява да се добере до Черноморското крайбрежие, а оттам във Влахия. Накрая се установява в Добруджа, където започва да събира привърженици. Той призовава към въстание и притежателите на незначителни ленове, като им обещава повече земя и високи длъжности. След като организира голям отряд, тръгва на юг и се установява на лагер недалеч от Одрин. Шейх Бедредин обявява, че е Махди и има намерение да завземе властта в османската държава. След разгрома на въстанието в Анадола действията на шейх Бедредин изглеждат повече авантюристични, отколкото добре обмислени. Не е трудно на жестокия екзекутор Баязид паша да ликвидира социалния бунт и политическата борба в Румелия. Шейхът успява да се спаси. Отново бяга в Добруджа и отново събира въстаници, но този път няма никакъв успех. Тимариотите, участвали в движението му, предателски го пленяват и го доставят на султан Мехмед I Челеби, чиято резиденция временно е установена в Серес. Тъй като шейхът принадлежи към висшето духовно съсловие, е предаден на духовен съд, който го осъжда на смърт чрез обесване. Присъдата е изпълнена на 18 декември 1416 г. Със смъртта на Бедредин приключва едно от най-големите социално-еретически движения, започнало в първите десетилетия от възникването на Османската империя.

Към края на своето управление Мехмед I Челеби не само налага социален и политически мир в държавата, но дори разширява нейните граници за сметка на Албания. Южните албански земи са поставени под непосредствена османска власт. Те са обособени в самостоятелен санджак, наречен Арванид. Феодалите в Средна и Северна Албания са принудени да признаят сюзеренитета на османския султан.

Изключително напрегнатата борба изтощава силите на енергичния Мехмед I Челеби и той умира в Одрин на 21 май 1421 г. В това време прекият наследник на трона — Мурад, се намира в Амасия, където отсяда след успешни действия срещу някои размирни местни владетели. По тази причина се пази тайна за смъртта на султана. Тялото на покойника е пренесено в Бруса, където на 25 юни 1421 г. е провъзгласено името на новия султан — Мурад II (1421-1451).

Няма коментари - Остави коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>