Лечението с билки в миналото и днес

Лечението с билки е известно на човека от най-дълбока древност. Например върху открити глинени плочки от Асирия се описва протичането на редица болести и растенията, който могат да се използват за лекуването им.

Установено е също, че в Ниневия, столицата на Асирия, са култивирали лекарствени растения. Глинените плочки, наследени от асирийците, с надписи за начините на лекуване с лекарствени растения са на асирийски, вавилонски и шумерски език.

А това показва, че тези народи са прилагали лекарствените растения за лечебни цели.

Древните египтяни са използвали постиженията на медицината на асирийците и вавилонците и са разширили познанията върху лечебните средства, като и тук главно са използвали растенията. Така в открития през 1872 г. медицински папирус „Еберс“, който е писан от египтяните около 1550 г. пр. н. е., се изброяват към 450 болести и около 700 лекарства от животински и главно от растителен произход. В открития от Едвин-Смит папирус се описват и начини за лекуване на рани, счупвания, навяхвания и др.

За снабдяване с лекарствени растения египтяните организирали и специални експедиции. Известно е например, че за тази цел през 1500 г. пр. н. е. те изпратили пет експедиции в областта на днешна Сомалия. Някои растения, които били познати на египтяните, като ментата (Mentha piperita L.), черният синап (.Brassica nigra £.), касията (Cassia acutifolia Del), сънотворният мак (Papaver somniferum Z,.), кърлежът (Ricinus communis Z,.), морският лук (Scilla maritima Z,.), татулът (Datura stramonium L.) и др., и до днес се използват и култивират в Европа.

В древна Гърция билките също били познати като лечебно средство. Бащата на гръцката медицина Хипократ (460-377 г.) описва 236 лекарствени растения, които са се прилагали по негово време. В един от трактатите си Аристотел подробно описва познатите лекарствени растения и начините на употребата им. Всички ботанически познания в древна Гърция обаче били обобщени от ученика на Аристотел Теофраст, бащата на ботаниката (372-287 г.), в книгите му „Изследвания на растенията“ и „Причини на растенията“.

И други древногръцки учени изучават лекарствените растения. Ксенофонт например познавал свойствата на опиума, тамяна и др. Питагор проучвал лечебното действие на морския лук и синапа. Аристофан изучавал бляна и някои други растения.

Древният Рим наследява познанията на гръцката медицина, доразвива ги и ги обогатява. Римският учен Плиний Стари (23 или 24—79 г.) написва многотомна енциклопедия на естествените науки със заглавието „Естествена история“. В нея той описва всички постижения на естествените науки по това време.

През I век от н. е. и римският учен, но грък по произход, Диоскорид написва книгата „За лечебните средства“, в която описва над 600 лекарствени растения.

Забележителен лекар и фармацевт от онова време е Клавдий Гален (131-201 г.). Той въвежда нови форми при приготвянето на лекарствените препарати от растителен произход, употребявани и до днес.

След римляните сериозни проучвания в областта на природната медицина правят арабите. Те първи въвеждат прилагането на лекарствените растения върху животни и поставят началото на науката за отровите и противоотровите. През II в. арабите отварят медицинско училище, а през III в. основават Академия на науките. За пръв път при тях лекарската практика се отделя от аптекарската и се въвежда фармакопеята. Прочут персийски учен по онова време е Авицена (980-1037 г.), който е написал над сто научни труда. Най-голям интерес представлява книгата му в пет тома „Канон на медицината“. В нея са описани над 900 лекарствени растения, а също така и медикаменти от животински и неорганичен произход. Арабите са познавали над 1600 лекарствени растения.

Още 3000 години пр. н. е. китайците са приготвяли редица лекарства от растителен, а също и от минерален и животински произход. Първата книга под името „Бен цао“, в която са описани 900 вида растения, датира от 2600 г. пр. н. е. По-късно, през XVI в., китайският лекар Ли Шичжен описва около 1900 вида растения.

* Най-известният древиоиндийски
медицински трактат, датиращ
отпреди три хиляди години.
Съдържа рецепти за над 1120
болести, лекувани с над 700
лечебни растения.

В древна Индия и Тибет също се развива лечението с растения. Древните индуси са познавали лечебните свойства на над 700 лекарствени растения, описани около 2000 г. пр. н. е. в съчинението Susruta Samhita*. Те познавали още тогава халмугровото масло, което използвали за лекуване на проказата, както и действието на ревена (Rheum palmatum L.) и моравото рогче (Claviceps purpurea Fr).

С откриването на Америка европейската медицина се обогатява с нови лекарствени растения като коката (Erythroxylon соса Lam.), хининовото дърво (Cinchona succirubra Pav.), какаовото дърво (Theobroma cacao L.), квасията (Quassia amara L.), ипеката (Uragoga ipecacuanha L.), хидрастиса (Hydrastis canadensis L.), сенегата (Polygala senega L.) и др., които са били добре разучени от индианците.

През епохата на Възраждането в Европа видният учен Парацелз (псевдоним на Теофраст Бомбаст фон Хохенхайм) започва проучването на химичните съставки в растенията, за да търси активно действащите в тях вещества, но химичният анализ навлиза в практиката едва три столетия след като Парацелз прави първите проучвания. Родоначалник на химичния анализ на растенията е шведският аптекар Карл Шеле. Деветнадесети век може да се гордее с напредъка и приложението на химията при проучванията върху лекарствените растения. Наред със създаването на фармацевтичната промишленост се организират предприятия за култивиране, бране и сушене на растенията, като билките вече не постъпват в аптеките в суров вид, а изсушени и нарязани. Да се познаят на око такива суровини, е невъзможно. Това налага да се изследва анатомията на растенията, заслуга за което имат редица фармацевти начело с швейцарския аптекар Александър Чирх. Така се слага началото на фармакогнозията — дела от медицината, който изучава лекарствените суровини от растителен и животински произход.

В средата на XIX век изследванията доказват, че всички вещества се състоят от химични елементи, че органичните вещества са производни на въглерода и съдържат още кислород, азот, фосфор, сяра и други елементи. Като разполага с тези открития, фитохимията се придвижва бързо напред. През 1806 г. немският аптекар Сертюрнер изолира от опиума алкалоида морфин в чист вид. Той открива алкалните му свойства и доказа упойващото му действие. Новото вещество е наречено морфин на името на бога на съня от гръцката митология Морфей. Откритието на Сертюрнер предизвиква сензация и учените от всички страни започват да проучват активни вещества в растенията. Скоро френските аптекари Кавенту и Пелетие изолират алкалоидите стрихнин, вератрин и хинин.

В средата на XIX в. са открити и други активни вещества в растенията – гликозидите. Освен това са изучени дъбилните вещества – понините, смолите и др. В края на XIX в. и в началото на XX в. откриването на витамините обръща нова страница в науката за лечебните свойства на растенията. В средата на нашия век е създадена теорията за фитонцидите, които имат свойството да убиват бактериите. Също така са внедрени антибиотиците, които се отделят от определени видове гъби и родствени на тях организми. Това предизвиква нова вълна от изследвания над растенията, която продължава и до днес.

Няма коментари - Остави коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>